Какво трябва да направи един войник в Афганистан, ако едно дете край пътя държи автомат? Трябва ли да открие огън, или трябва да му помаха с ръка? А как трябва да действа, ако то вдигне оръжието? Това реална заплаха ли е? Трябва ли да го застреля, или да чака то първо да открие огън? Трябва ли един взвод да отвръща на огън в населено място, когато срещу конвоя започне атака? Трябва ли да се жертва животът на миротворците в името на обществения мир?

В края на миналата седмица се случиха две неща. Излезе новината, че наши войници отиват в, както го нарекоха, "гнездото на талибаните". Точно по същото време светът се фокусира върху друга новина - натовски войници убиха 16 цивилни и раниха повече от 25 други. Извън безспорния факт, че трагедията е огромна (макар и отразена някъде по колонките на вестниците), това е добър повод да разгледаме в какви клопки могат да се забъркат нашите момчета.



Абсолютна власт



Случката би следвало да е тривиална за зона на конфликт. Конвой от американски военнослужещи пътувал в района на Джалабад, когато самоубиец се хвърлил срещу тях и се взривил. В същото време от няколко посоки започнали да стрелят срещу янките. Те отговорили и в престрелката убили и ранили десетки. Един от големите проблеми на военните, които са в окупираната зона, е невъзможността да използват абсолютната си власт. Много често се коментира, че американците или руснаците, или китайците били слаби войници, че някакви си терористи могат да ги направят смешни, че не могат да се справят с противниците си независимо от огромните военни машини, пари, оръжия, мощ… Истината е, че при една абсолютна война никаква държава от ранга на Иран или Ирак не може да оцелее при инвазия на някоя от военните свръхсили или претендиращите за такива. Ако целта на САЩ например е унищожаването на Иран, то само в рамките на един месец тази държава ще се върне в пещерната епоха. Подземни ядрени взривове, тактически атомни снаряди, психотропни оръжия, шок и ужас… Истински. Същото нещо може да направи и Русия в Чечня.

Навремето се носеха легенди, а после се оказа, че е самата истина една случка при единствения конфликт между Русия и Китай през миналия век, когато двете гигантски държави започнаха да се щипят за един никому ненужен речен остров. Китайците изпратиха хиляди войници, за да окупират иначе тяхната си земя. Само няколко дни по-късно системите "Град" превърнаха това парче земя в гробница и мирът възтържествува. Поуката от цялата тази малка, легендарна случка е, че демонстрирането на воля да стигнеш докрай може да откаже противника ти от действия. В крайна сметка войната е налагане на воля.

Една от причините войските на САЩ да стигнат за по-малко от месец до Багдад при окупацията на Ирак е страхът, който бе завладял противника. Споменът от първата война, когато съюзническите сили превръщаха всеки с оръжие в пепел, ясно се бе настанил в подсъзнанието на иракските войници. Те имаха или почти нямаха избор - да бягат или да загинат в бой. Лесен избор за повечето. Решителността на американските военни при настъплението към столицата на Саддам бързо отказваше всякаква организирана съпротива. Неслучайно този блицкриг се оказа най-успешен в цялата военна история. Беше толкова блиц, че когато янките влязоха на летището в Багдад, иракските войници още спяха.

Същото се бе случило малко преди това в Афганистан. Иначе готовите за джихад талибани си плюха на петите и забравиха, че мъченическата смърт е най-бързият път към бога.



Абсолютна справедливост



След една такава победа и въвеждането на някакъв ред би следвало да е по-лесно. Но не е. Проблемът на окупационните войски, каквато е и българската към момента, е, че трябва да се държат прилично. Решителността от чисто военните сблъсъци преминава в пасивност, която превръща всеки военен обект в мишена на всякаква паплач - от обикновени бандити до организирани мафиотски структури и надъхани правоверни. С времето всички партизанстващи елементи, които воюват в градска среда или планина, се научиха на новите тактики. Ако по-рано униформата можеше да отличи едни чети от други, то сега ударните групи са малки, взривяват, стрелят ефикасно и след това се сливат с цивилните и ги използват като щит. Тогава загиват невинни и светът се възмущава.

Независимо дали са американски войници или български, нашият съюзнически блок винаги е изправен пред следната дилема: ако при нападение не се използва обратна и унищожителна сила, е твърде вероятно всеки да си мисли, че е възможно да напада окупатори безнаказано. Това би било фатално.

Преди няколко десетилетия германците са решавали този проблем с решителна жестокост, руснаците са изселвали цели народи заради едно нападение срещу техни войници, американците са превръщали цели територии в пустиня. Днес публичността на военните действия не позволява чак такава решителност на високо ниво.

Днес решението и отговорността да се отвърне на едно нападение остават в ръцете на обикновения войник или командир. Не е ясно до каква степен е уредено нашето законодателство или военните устави за такива случаи, но при янките има много ясни правила кога се отвръща на огъня.



Реална заплаха



Независимо дали срещу теб е жена, мъж или дете, реалната заплаха може да бъде насоченото към теб оръжие. Разбира се, върху тези дребни детайли се работи много. Когато конвоят е нападнат със стрелково оръжие и камикадзе, е прието да се отвръща на огъня дори при възможността да има "съпътстващи щети". Оттук насетне всичко е пропаганда и воля на победителите. Саддам го обесиха точно заради твърдостта, която демонстрира при опит за атентат срещу него. В нашия случай обаче става дума за законна самоотбрана.

Ясно е, че в една война моралът и справедливостта са първите жертви. Може би затова след началната емоция, след началния интерес към подобни събития убийството на 16 цивилни става статистика. Вярно е, че днес се вълнуваме, че българи ще отидат в гнездото на талибаните, но не се замисляме върху други неизбежни въпроси. Как ще реагира нашето общество, ако български момчета застрелят 16 цивилни - деца и жени? Ще могат ли нашите войници да стрелят, когато едно дете вдигне оръжие срещу тях? Готови ли сме за съпътстващите щети на нашето партньорство в НАТО? Никой не желае да повдигне тези въпроси. Отговорите им не са лесни, а дискусията не е приятна. Но трябва ли да я започнем едва когато кръвта оплиска и нашите ръце?