Тривиалната политическа шумотевица през миналата седмица заглуши един невероятен скандал, случил се в Българската армия. Става дума за прецедент, който със сигурност ще има отражение върху нормативните уредби на войската, както и ще накара генералите да се замислят за моралните ценности на българските военни.

Ако се гледа на случилото се с очите на цивилен, случката може би не е нещо особено. Както известно, Българската армия участва в изграждането на новата иракска държава. Това се изразява в подпомагане на изграждащите се местни сили за сигурност.

Но в началото на миналата седмица 11 бойци пожелаха да напуснат бежанския лагер „Ашраф". И го направиха. Те се позоваха на факта, че шестмесечните им договори за тази мисия са изтекли и не искат да подпишат анекси за удължаване.

Историята беше дълбоко засекретена от ВКР-ата. Въпреки това винаги има течове и най-накрая пресцентърът на Министерството на отбраната беше принуден да пусне деликатно съобщение в късните часове на миналия понеделник, че „11 военнослужещи не са пожелали да удължат мисията си".

Няколко седмици преди това командирите на охранителната ни рота в „Ашраф" по нареждане на Генералния щаб започнали да предлагат на всички 148 военни да удължат пребиваването си, тъй като от България скоро нямало да дойде смяната. Вторият контингент, от който са и тези 11 военни, е в лагера от началото на септември 2006 г.



Шестте месеца на мисията им изтекоха в началото на февруари



Защо се стигна до това удължаване? Още през ноември миналата година Съветът за сигурност на ООН с нова резолюция удължи мисията на САЩ в Ирак, като това важеше и за съюзниците в коалицията. А ние определено сме такива там.

След гласуването на тази резолюция военният министър Веселин Близнаков започна да обявява ежедневно, че бъдещето на нашата мисия в Ирак не е ясно, тъй като ние не сме получили „официална покана и писмо" от САЩ да продължим охраната на лагера. И така се изтърколиха няколко месеца, докато в края на януари самият Близнаков призна, че не ни трябва официална покана. Всъщност въпросът не бил във формалната покана, а дали американците ще продължат да осигуряват храна, превоз и охрана на българските бойци. Това за пазенето не е шега. Българските военни се разхождат без оръжие, само с палки, от вътрешната страна на лагера, докато американците бдят за нападения от външната страна на „Ашраф".

Това е голямата българска политика. Пред трибуните се чуват изказвания от рода на „ние генерираме сигурност в Ирак", „нашият принос за демокрацията на Ирак" и др. А всъщност



чакаме някой да ни даде хляб, кола с пълен резервоар,



а и да ни пази от лошите.

Затова се получи цялото забавяне и не бяха подготвени заместници на бойците от втория контингент. В крайна сметка те заминаха на 26 февруари, а едва на 2 март в "Държавен вестник" беше публикуван законът за споразумението между България и САЩ за удължаване на мисията ни там до 31 март 2008 г. Така по най-груби сметки с процеса на ротация и транспортирането от „Ашраф" до база „Вирджиния" в Кувейт и оттам за България бойците от втория контингент ще пресрочат с 3 седмици първоначалните си договори.

Хиляди български мъже все още получават нервни пристъпи, когато чуят думата задръжка. Обикновено тази ужасна заповед пристигаше с телеграма от Генералния щаб в края на казармата. Тъкмо да свърши двегодишната наборна служба, и хоп... три месеца задръжка. Ходи се оплачи на Добри Джуров. Онези задръжки се правеха за това войниците да бъдат хвърлени по бойните полета на необраните домати, чушки и грозде.

Сега вече нещата са съвсем различни. Близнаков изрази задоволство, че по-голямата част от бойците решили да останат. Правилно е доволен министърът, защото какво щеше да стане, ако всички бяха решили да си тръгнат?

За каква чест на пагона може да се говори, след като един трудов договор се оказва над военните ценности. А те, най-просто казано, се изразяват в това да изпълниш задачата си докрай. Това обаче не е написано в контракта, а по паметниците на загиналите воини.



Какво ли щеше да стане на Шипка, ако опълченците имаха договори?



Вярно, опълченците са високо мотивирани доброволци, а нашите в Ирак са просто наемници. Те искат да се приберат от гурбета навреме, защото са планирали да вложат иракските долари в някакъв бизнес. Настъпва сезонът на парниците. Около Карлово и Казанлък, където са едни от най-елитните ни бригади, има доста оранжерии за домати и чушки. Вечер на чаша ракия нашите военни си говорят колко лук и репички ще изкарат тази година.

Армията е изправена пред голям проблем. Военнослужещите не са наясно какво правят там и за какво се борят. Единствената им цел е да избутат службата и да вземат 20 заплати при пенсиониране. Ако има още облаги - да идват! В армията трябва сериозно да се обсъди въпросът за професионалния морал и за воинския дълг.