Подобно изречение многократно чувах по времето на националния дебат за ромите, организиран в събота и неделя от Центъра за либерални стратегии. Това казвам без всякаква ирония, по-скоро с облекчение.

Заслужава да се помисли над това облекчение. От какво се страхуваха хора като мен? Очаквахме, че спонтанно изказаното мнение на случайно събраната представителна извадка от населението на страната ще бъде истерично и фашизоидно, такова, каквото ни го поднасят медии от типа на СКАТ. Че ще бъдем сблъскани с горчивата констатация, че демокрацията отдолу в тази страна веднага залита в крайност, а може би изобщо е невъзможна.

Каква беше изненадата, когато в продължение на двудневните обсъждания на много деликатната ромска тема



почти не се появиха радикални решения в стил Хитлер



- насилствени кастрации, разселвания или строеж на стени около гетата. В малките групи, където се обсъждаха отделните теми, обикновено ставаше следното. В първите няколко минути избликваха силните думи, затаени, агресивни, трансгресивни. Те са си такива, те обичат мръсотията, това им е генетично заложено... След като парата биваше изпусната по един такъв начин, участниците се настройваха по-конструктивно и почваха да разсъждават. Ако се направи това, ще последва онова, ако дадем тук, трябва да вземем оттам. Постепенно се изработваше един доста конструктивен консенсус (например: помощи, но само срещу работа, узаконяване на бидонвилите, но само при строг контрол за по-нататъшно заселване...). Основна роля в тази "нормализация" на мнението като че ли играеха жените от типа пенсионирани учителки. Накрая имаше по някой мълчалив младеж, който се осмеляваше да вземе думата и да каже пак някое силно мнение от типа, че трябва да ги изгонят в Европа, щом там толкова ги обичат, но установилият се в групата консенсус вече беше достатъчно укрепнал, за да ги маргинализира.



Тук не говоря за самите проблеми с ромите -



те са толкова ужасни, че един национален дебат едва ли ще ги реши. Става дума за това усещане на здравина и разумност, която оставиха не само у мен тези случайно събрани хора. А може би просто представата ни за тях е изкривена? Свикнали да ги виждаме в лупата на частните медии, които преувеличават крайностите, стилизират позициите, надпреварват се да плашат и генерализират. Човек ще рече - само един Милошевич ни липсва да тръгнем да се колим!

Всъщност повечето хора в тази страна са доста спокойни и разумни - трябва само да им се даде време да мислят, да им се обърне достатъчно внимание. Крайните, лесни мнения избликват припряно, особено в контакт, който рискува да не трае дълго. В древността наричат това "парезия" - горчивата истина, която извикваш в лицето на тирана. В една прекъсната комуникация между елити и граждани парезията става единствената форма на комуникация - да вдигнеш телефона и да напсуваш водещия, да пуснеш едно радикално мнение във форума, да станеш и да кажеш "ние не ви вярваме" (както впрочем направи една група в заключителния панел). В този смисъл дебатът, на който присъствахме, може би е начало на една терапия на българската (псевдо)демокрация, която си остава на стадия на парезиастичните дразнения.

Не е случайно, че хората от "Атака" подведоха организаторите и не изпратиха човек, който да отговаря на въпросите на групите. Просто в тази партия наблягат на ритуали, символи, клетви. Където почне да се разсъждава, политическият им ресурс залинява, емоциите отстъпват място на търсенето на решения.

Разбира се, много е важно хората да имат свободата да извикат публичните тайни "в лицето на тирана" - това им позволява да съхраняват достойнството си в един свят на неравенства. Работата е да не се остане там, а да се даде време за мислене и формулиране на съждения. Упражнението по демокрация, на което бяхме свидетели, показа за мен и важността на ритуалната страна на гражданството. Хората, приели да участват, бяха поставени на сцена - снимаха ги, слушаха ги, наблюдаваха ги, отговаряха им. В резултат това, което те изказваха, не бяха техните спонтанни мнения, такива, каквито ги споделят на маса или във форумите - това бяха мнения на граждани, които могат да се изкажат и отстояват публично.



Няма дебат без някаква публична поза,



без да стоиш зад думите си с лицето и името си, някакво приличие и дисциплина.

Малко поводи имат хората днес да говорят, рядко ги търсят извън периодите на избори. Дори онези безумни профсъюзни или комсомолски събрания навремето имаха някакъв символичен смисъл, консолидираха публични пози, поддържаха гражданския ритуал. Хората днес все повече имат нужда да говорят, да бъдат граждани. Дано сме почнали да разбираме, че дебатът в едно общество не е просто практическо търсене на решения или информиране на електората: става дума и за заздравяване на обществената връзка.