Не знам дали можем да разделим България на бигбрадърофили и съответните фоби, но моите познати мога да разделя. А най е за учудване, че риалити-шоуто продължава да пали обществените страсти.

Повечето хора от обкръжението ми се отнасят с показно презрение към това зрелище и твърдят, че не го гледат. (Улавям обаче от време на време, че някои от тях послъгват - тоест позяпват.)

Друга, може би доста внушителна част от зрителите гледат. И гледат в захлас. Вълнуват се, преживяват, някои и участват с SMS-и и телефони.

За мое удивление коментарите на първите взеха да ме дразнят също като вторите. Случи ми се няколко пъти да участвам в срещи, където шоуто се подлагаше на гавра и остракизъм като символ на простащината, обладала медиите отдавна. Хората, които правеха това, намекваха като нещо подразбиращо се, че те и подобните им не принадлежат към плебейските кръгове, произвеждащи и потребяващи подобен продукт, а са част от някакви по-извисени, по-благородни сфери.

Да оставим настрана тези, които се сърдят не защото шоуто е примитивно зрелище, а защото усещат себе си встрани от талвега на вниманието. И претенциите им за 5 минути шаманска слава остават неудовлетворени.

Интересуват ме аргументите на тези, които са против "подобни простотии", понеже



гъделичкат воайорското, възпитават зле децата, зомбират



зрителя с фалшиви стойности.

Те, разбира се, са прави.

Но възраженията им от позицията на стожери на морала и пълномощници на естетиката са криви. Защото водят до неизбежното въздъхване - няма ли кой да спре тези глупости?

А кой да спре? Властта? СЕМ? Светият синод?

Това би означавало възраждане на режима на естетическото, пък и идеологическото супервайзърство - тоест към конфликт между винаги субективните законодатели на добрия вкус и показателите на пийпълметрията.

В условията на свободен и демократичен достъп до зрелището, ненарушаващо закона, то би било регрес.

Хората искат да гледат, при това колкото е по-драматично и реалистично едно нещо, толкова им е по-интересно.

Ама защо не ходят на театър, да гледат Шекспир, или защо не купуват книги, да четат Гьоте, Яворов и Т. С. Елиът, благородно се възмущава огорченият естет.

Ами по една проста причина. Защото до Шекспир, Моцарт, Гьоте, Ламартин и т.н са имали достъп през вековете една доста тънка част от човечеството. Която в течение на поколения е рафинирала вкуса си вследствие на факта, че не е трябвало от сутрин до вечер да оре нивите.

Театърът, операта и Байрон



не са били за кочияша, хлебаря и орача.



Кочияшът, хлебарят и орачът в редките свободни часове са ходели на църква, а по празник са пеели песни и са играли хора, които са карали аристократите да бърчат нос и да се извръщат снизходително. Мнозина са били и неграмотни.

Но извоюването на политическо и образователно равноправие сред широките слоеве, което, разбира се, е дълбоко справедлива и хуманна придобивка, прави така, че хората си искат зрелището в измеренията на съвременния колизеум - екрана. И в достъпна за ума си форма.

А най-доброто зрелище е това, в което има борба, драматизъм, страдание.

Преди тълпите на Рим са искали кръв на арената. По-изисканите слоеве са искали поезия и опера.

Но при поета също се отива, за да се види страданието, особено ако е вярна дефиницията по въпроса на датския философ Сьорен Киркегор. Той описва как в древността тиранът Фаларис измъчвал своите пленници. Пъхал ги в един бик, излят от мед, и нареждал отдолу да накладат огън. Нагорещеният метал почвал да изпича хората вътре, но техният вой достигал до ушите на царчето като прекрасна музика. Фаларис се наслаждавал.

- Не е ли и поетът нещо такова - пита Киркегор, - човек, който се мъчи, но устата му е направена така, че стоновете му стигат до нас като чудна песен?

Само че страданието на поета изисква повече усилие за дешифрирането му, изисква висока грамотност, ресурс за емпатия, свободно време за рефлексии...

А страданието на емоционалния, простодушен, лукавичък, дарен с ефектен глас, необременен със знания симпатяга с изплъзваща се сексуална ориентация е по-достъпно.



"Искам него!" - ревва масовият зрител,



добрал се до зрелището след векове на интелектуален и развлекателен аскетизъм.

Е, кой ще го спре? И има ли право да го спира?

Този демократичен нивелатор, телевизията, е само медиатор, посредник между него и желанията му за гледане на сеири. Тя продава на зрителя, при това на средния, тоест масов такъв, сеир. А на рекламодателя продава очи. За да бъде зрелището по-истинско, по-увлекателно, цели сценарни екипи го помпат с драматизъм и конфликти, защото това е интересното на сеира. (То изобщо сеир е, когато двама се пердашат, а не когато си говорят за манджи.)

Така че хайде да спрем с вайканиците и заклеймяванията - те идват от някакви прастадни времена, в които само шаманът режисира правилните сеири.

А че шоуто е простотия, простотия е. Но искана от демоса простотия.

Така че всяка жаба да си знае сеира, ако ни е позволено да прибегнем до фолклора.