Виенският "Дер Щандарт" отпечата на 17 април 32 реда блудкав коментар, озаглавен "Остра конкуренция между новаците в ЕС". И отприщи в българските медии такъв порой от приказки - не е за вярване. Намериха се дотам заблудени да питат насериозно



загива ли България?



Защото, чула-нечула, австрийска журналистка била казала, че Румъния ни отмъква инвеститорите. За великите чуждестранни инвеститори иде реч, то се знае. Хилядите местни и непопулярни чужди предприемачи никой не ги брои. "Инвеститорите бягат от България!" Ужас! Платените оплаквачи подемат вечния монотонен хленч колко малко грижи полага официална София за скъпоценните маркови имена, благоволили да удостоят страната с вниманието си. Скръб велика. Мнозина плакаха и тепърва ще циврят. А нямаше ни един да обърне внимание, че



данните не се връзват,



дори ако нищо друго не знаем за икономиката на българия, освен поместеното в същата щандартна дописка. Как тъй инвеститорите един след друг бягат към Румъния, а в същото време румънци масово минават Дунава, за да търсят работа в Българско? След като заплатите в Румъния са значително по-високи от нашите? (Според "Евростат" средната почасова заплата в България е само 88 евроцента при 1.04 евро в Румъния.) Логично е, накъдето текат инвестициите, същата посока да следва и преселението на работната сила. По същата логика зле платените у нас тръгват на гурбет към старата Европа, където плащали 14.18 евро средно на час. (После се връщат назад, защото се оказва, че не на всички плащат по толкова: за едни и 500 евро на час са малко, други и 3 евро трудно изкарват. Пък и заплатата е само едната страна на медала.) Тезата за изоставане на България в конкуренцията с Румъния си е



опашата измислица



Самата идея за люта "конкуренция" между балканските еврочленки е шита с бели конци, но това е друг въпрос. Тенденцията е точно обратна. През 2006 г. България е единствената страна в нова Европа, която подобрява кредитния си рейтинг, а за Румъния две от водещите рейтингови агенции промениха прогнозите си от "позитивна" към "стабилна" перспектива. С ръст от 7.7% миналата година и очакваните 6.4% Румъния е много по-близо от България (с ръст 6% за 2006 г. и прогноза за 5.4% тази година) до "прегряването", за което предупреждават анализаторите на нововъзникналите европейски пазари. Когато пишат нещо откровено обратно на видимите факти, редно е първо да се запитаме



защо кривят картината?



Дописката в "Щандарт" е прозрачна. Поводът се оказва притоплената новина, че Юниливър щял да мести в Плоещ фабриката за маргарин "Калиакра". Ние "Химко" изнесохме, "Плама" на скрап нарязахме - никой гък не продума. Но от изнесената фабрика за маргарин стана трагедия, гарнирана с клюки за предстоящо бягство на ските "Атомик" от Чепеларе и дори на горнооряховските захарни заводи в северна посока. Слуховете бяха опровергани, но черната боя бе вече наплескана където трябва. Поредната серия от проактивен черен ПР с цел да се "вразуми" българското правителство. Стар колкото прехода е напънът на приходящи в България фирми - и особено на австрийските - да се убеди властта в София да "насърчава" по-активно тъкмо избрани, добре рекламирани чуждестранни корпорации. Например чрез сделки на безценица (да продадем например на австрийската с германски собственици "Била" желан терен за 1/10 част от цената), гарантиран пласмент и сочни печалби от монополни "услуги" (например от доставка на ток по домовете). У нас, особено на фона на останалите страни в региона, раздават



засега скромни подаръци



на "първокласните инвеститори". Те, естествено, негодуват, защото са убедени, че задължително трябва да им се дадат подаръци и гарантирани сочни печалби, за да благоволят да работят в България. Сръдните им избиват в черна пропаганда. Тя е без значение. Самите суперинвеститори също са без сериозно значение за икономиката, а ценността на присъствието им като привлекателна рекламна фасада и "успешни истории" е силно преувеличена. Напротив, стотиците средни по размер фирми, които намират у нас благоприятни и конкурентни условия за бизнес, са много по-ценни от мултинационалните глезльовци. Те също като българските фирми се свързват устойчиво със стопанската среда, веднъж започнат ли работа в една страна, трудно я напускат. Тъкмо те, а не мултинационалните "имена" и финансовите инвеститори, са генератори на най-ценната форма на органичен растеж. Преференциите за неколцина избраници (били те наши или чужди) са вредни. Дължим гласна подкрепа на досегашния политически консенсус да се отхвърлят "суперпроекти" платени и гарантирани от нацията в чужда полза. Малкото изключения от тази практика неминуемо стигат до скандал (например австрийската суперболница) . Така и трябва да бъде. Когато всички инвеститори работят в (относително) равни условия, ще се развиват онези, които имат интерес да работят в България. Другите не ни и трябват, ако ще да са най-великите на света.