Мацакурци са старите обитатели на Говедарци в Рила. Там живееше Асен Христофоров, който написа книгата "Мацакурци". Тя е за бита и душевността на мацакурците.

Ако човек е прочел "Мацакурци" и после чуе по телевизията да пеят "Гащите съм си изпрала снощи вечер на канала", той ще знае, че това не е народна песен, понеже мацакурките не носели гащи. За мацакурците не зная. Ако не ме лъже паметта, в своите "Записки" (дето пише и за баташкото клане) Захари Стоянов разказва как Бенковски беснеел при мисълта български четник да бъде хванат по бели гащи.

Но когато четяхме "Мацакурци", още нямаше телевизия. Ние наричахме мацакурци глупостите и празния шум. Нещо като "All That Jazz", макар че оставаха десетилетия, докато Боб Фос направи този мюзикъл. Тогава нямаше свободни обществени прения, но ако се бяха завързали такива празни спорове като сегашните спорове за баташкото клане, аз и моите приятели щяхме да наречем този празен шум "мацакурци".

Асен Христофоров не се обиждаше, че вместо да казваме празен шум, ние казваме "мацакурци". С него ни запозна Леля Ивон. Тя не ни беше истинска леля, но в БТА я наричахме Леля Ивон, защото, макар че и тя като нас изпълняваше дневната норма от 12 хиляди знака превод, намираше време да се грижи за нас и да ни запарва чай.

И тя като Асен Христофоров беше от Робърт колеж. Там момчетата и момичетата живеели и учели отделно, но балът им бил общ и Асен закачаше Ивон какво станало на бала, а тя се изчервяваше "като момиче" (това е демодиран израз, но аз ще употребя и други демодирани изрази по-нататък). "Балът беше много хубав - разказваше тя. - Дойдоха и момчета от Шести флот. Униформите им колосани. Толкова възпитани и чисти, че като танцуваш с тях, лъхат ти на сапун." Тогава не е имало дезодоранти.

Леля Ивон и Асен Христофоров бяха възрастни хора, които съдбата наказала безпричинно, затова милостиво им спестила погрозняването и оглупяването. Още си личеше, че Леля Ивон е била кралицата на бала, а Асен Христофоров - първенец на випуска на Роберт колеж. На Леля Ивон й бяха взели наследствената аптека "Калмар" в Пловдив и тя превеждаше в старата БТА на площад "Народно събрание" срещу левия хълбок на коня, а Асен Христофоров след Робърт колеж следвал и специализирал в Англия, където станал хабилитиран преподавател по политикономия; преподавал у нас, но го лишили от преподавателски права, забранили му и да живее в София, така че той живееше при мацакурците, където пишеше и превеждаше.

Пишеше книги като "Мацакурци" и "Скици от Лондон". Превеждаше книги като "Белия зъб" на Джек Лондон и мемоарите на сър Невил Хендерсън, който бил британски посланик в Берлин от 1937 до 1939.

Ивон и Асен бяха от старата школа на Робърт колеж. Не бяха озлобени от живота. Все гледаха да ме лансират като преводач и ми разказваха старомодните вицове от тяхната младост. Аз им служех за публика; те не си разказваха тези вицове един на друг, понеже и двамата ги знаеха.

Например как попитали Фердинанд кое е най-хубавото нещо в София и той отговорил: "Влакът за Виена". Или че разликата между дамата и дипломата била следната: когато дамата кажела "не", това означавало "може би", когато тя кажела "може би", това значело "да", ако кажела "да", тя не била никаква дама. А когато дипломатът кажел "да", това значело "може би", когато той кажел "може би", значело "не", ако кажел "не" той не бил никакъв дипломат. Пък девизът на колежаните бил: To kiss a miss is awfully simple, but to miss a kiss is simply awful.

Понеже тогава следвах политикономия, Асен Христофоров все ми подшушваше "неща, които трябва да знаеш, но не трябва да разправяш".

Течаха годините и някои от тези подшушнати неща се сбъднаха. Други не се сбъднаха, но за тях започнаха да пишат хора като Стиглиц, Спенс и Акерлоф. Само че те тримата станаха нобелисти в деня, в който Аржентина фалира, изпълнявайки рецептата на МВФ и Световната банка, а Христофоров е забравен дори като автор на "Мацакурци". Затова ви разказах за него.