Статията на Иван Илчев "За употребите на историята" ("Сега", 28 април) е вероятно първата реакция на "манипулацията Батак", която се опитва да балансира академично между честта на историческото "перо" (слава богу не "пагон"!) и критиката на зловещата клоунада и мракобесие, която "историята" на един човек можа да произведе. Подобно на Илчев, и аз като историк се тревожа от начина, по който се говори и потребява историята. Само че за разлика от него на мен някак не ми беше чудно нито шутовското препогребване на предполагаемите останки на цар Калоян, нито пък че държавният глава мете и почиства исторически обекти. Най-малко можеше да ме изненада фактът, че българската наука е станала жертва на толкова встрастен дебат. Изненада нямаше, защото в публичността, където дебатите се раждат и текат, българската историческа наука не присъства.

Да е чувал някой в България за исторически дебат? За дебат на историци по историческа тема? Исторически в експертния смисъл на думата дебат у нас не е имал и няма място в публичността. В България дебатите по въпроси на историята са чиста проба политически дебати с повишено съдържание на исторически аргументи. Те са инспирирани от политици, оркестрирани от политици и обслужват политици (националистите, разбирате, са във висша степен също политици - с много партии). За история в България говорят политици, не историци. Затова у нас всеки разговор за каквото и да е от националната история има пряко отношение към националната сигурност, етническия мир, националното самочувствие и целостта на нацията. В публичното, най-вече медийно пространство историците се появяват, включително покрай годишнини или празнични чествания, само в случаите, когато трябва да придадат научна тежест на една или друга политическа теза, на едно или друго политическо решение - на някаква политика. В много редки случаи - за да реагират срещу или се разграничат от "политическите употреби". Но и в единия, и в другия случай не историците задават дневния ред на дебата за българското минало и неговите употреби в настоящето. Този дневен ред се задава от популяризаторите на националната идеология, от учителите по патриотизъм и по що е то да си българин - от параисториците.



Грандиозната манипулация и разразилата се от нея "баташка истерия"



са само крайна изява на това до каква степен параисторията, "чалгата в историята" е завладяла публичното говорене за миналото. С активното съучастничество на най-масовите медии спекулативни, примитивни, смехотворни (но и конфузни) с нелепостта си уроци по българщина биват масирано и арогантно преподавани от самокороновани "учители на народа" и щатни медийни експерти по национално достойнство. Не от вчера, а години наред преди да се заформи "Баташкият цикъл". Потребността от измисляне на все нови и нови плашила за националната ни самоличност е остра, за да може периодично да става ясно кои са истинските защитници на народа и неговите интереси, кои са истинските патриоти. Така и само така монополът над въображението и паметта на нацията може да бъде - и бива! - удържан. И понеже науката - не политиката - е единствено в състояние да легитимира тезите им, шаманите по патриотизъм много държат да се самопредставят като "изразители" и "говорители" на историческата гилдия.



Сериозен проблем тук, разбира се, има



Говоренето от името на една национална идеология автоматично изключва говорещия от експертността и от професионалната гилдия. Ще рече, ако си идеолог, не може да си историк. Няма как, г-н Димитров, да сме в една гилдия!

Мнозина обаче биха попитали: щом е така, защо не ги оборвате? Справедлив въпрос с много отговори. Едни не го правят от гнусливост - от отказ да приемат идеологическата (често просташки агресивно налагана) рамка на дебата и така да се самоизключат от експертната общност. Други не го правят от конформизъм. Трети поради (по правило негласно) съгласие с параисторическите тези и "резултати". Но най-важното мисля е, че оборването се оказва много трудно. И не само защото между наука и образование, между исторически изследвания и преподаване по история зее пропаст - светове разстояние. В българската историческа наука не от вчера звучат силни "ревизионистки", неидеологически гласове, включително такива, които се обръщат към сърцевината на националната политическа митология. Към подобни гласове обаче не само медиите нямат интерес, за тях остават глухи и авторите на учебници по история, и учителите, така че не само батачани, цялото общество днес не прави разлика между "мита като измислица" и "мита като историческа конструкция". Оборването е трудно най-вече заради това, че



става дума за властово говорене -



за интимната близост между параисторическия национализъм и властта, за тяхното взаимно оплождане. Не е тайна: и в миналото, и днес национализмът чертае най-прекия път на историята и историците към властта. (А не случихме с по-култивиран национализъм!) След приемането ни в Европа интимната връзка вече няма нужда от политически коректно прикриване: сякаш само това чакахме, за да им кажем истината кои сме, откъде сме и откога сме.

Впрочем, като стана дума за властта и за учебниците по история: в деня на изявлението на президента срещу "острата провокация към националната ни памет и история" и опита за "пренаписване" на българската история от двама изследователи, френското и германското посолство оповестиха представянето на наскоро публикувания френско-германски учебник по история "Histoire/Geschichte". Проявата, гласи поканата, ще се проведе на 1 и 2 юни под високия патронаж на българския президент. Иронично, но факт.