Повечето стачки в България са били политически и са политически, независимо че някои не са си признавали и не си признават. На политиците такива признания не вършат работа, а стачките са политически, защото това се дължи на недостатъчната профсъюзна мощ, от една страна, а, от друга, на някои национални особености като например голямата тежест на държавата в икономиката. Тоест най-често стачките са атака срещу бедността, която взема измерения на "бунт", а общественият рентген



ги чете като "безпорядък" или "въстание"



Което е доста изопачено.

Затова съм доволен, че софийският транспорт май ще се движи, но и съжалявам - ние не сме си урегулирали поведението в ситуации, каквито само сериозната стачка може да предизвика. Щеше да е трупане на полезен политически опит, както са трупане на такъв правителствените смени, нормалните и предсрочните избори, вкарването в съда на министри и депутати и съответно осъждането им.

Една акция като голяма стачка безусловно разстройва обществения организъм, но тя е и форма на борба за трудови и социални права, чиито практики следва да се отработят. Освен това е нещо като изпит за работодателя - как ще се справи, ще успее ли да се научи на нещо или ще покаже управленско неумение в кризисна ситуация, и съответно ще ни накара да се усъмним в него изобщо.

Тоест стачката е барометър за трудовата, социалната и културната зрелост на едно демократично общество. По това как се държим към стачкуващите, как се борят те за придобивките си, как им опонира държавата, общината или работодателят, как реагират медиите можем да съдим дали в дадена страна има съвременна култура на труда, или преобладават отношенията от патриархално-феодален тип.

Резултатите засега са, че шофьорите и ватманите си издействаха по 200 лева повишение на заплатата без сериозен "бой", тоест без софиянци да ходят пеша. Това изглежда добре разрешена криза и повод да си отдъхнем.

Но не си отдъхваме. Сред фирмите с над 50 % държавно или общинско участие почти няма такива, които са на печалба. Тоест за въпросните заплати следва да се повиши делът на държавните субсидии. Това, най-общо казано, значи, че за да има мир, ще се похарчат част от общите пари.

(По принцип стачките на транспортниците са сред най-досадните за хората и съответно за властите - настъпват задръствания, всеки или почти всеки усеща с краката си, че свободата на придвижване е нещо много различно, когато няма двигатели отдолу)...

Такива стачки стряскат по-сериозно от да кажем стачка на тютюнопроизводителите или панаирджийските работници. Но апетитите на работещите в много сектори с държавно участие



нарастват по-стремително от възможностите на икономиката ни



Порасналата мобилност на хората ни и сравняването между техните и европейските доходи, особено след присъединяването, трупа социално униние ежедневно и ежечасно въпреки относителния ръст на цифрите във фишовете за заплати.

Та транспортниците на София едва ли ще са последните, които ще недоволстват. Те са прави за себе си - заплата от около 500-550 лева за тежкия им труд е малка. Но как да печелят предприятията им, когато возят безплатно най-слабите социално - пенсионери, инвалиди, безработни... И когато в градския транспорт все още масово се пътува без билети, особено от някои големи клошарски малцинствени групи... (Забелязвали ли сте как се държи към тях контрольорът? Ами или ги подминава гнусливо, или ги гони от возилото без особен успех, но пари дори не прави опит да им вземе - по ред причини.)

Общественият ни транспорт е невралгична точка в един изтощен организъм на една бедна страна. Ако не го дотираш, ще се парализира. Ако го дотираш, страната ти си стои бедна... Това е положението.

И ако транспортниците не са доволни от доходите, кои са доволни? Лекарите? Сестрите? Миньорите? Учителите? (За пенсионерите не говорим, защото няма как да стачкуват.)

Пред "Александър Невски" се изви огромна опашка, която иска да се поклони на трите Богородици - "Троеручица", "Осеновица" и от Бачковския манастир. Ако се вгледате в опашката, едва ли ще видите там млади, здрави, богати и удовлетворени от житието си люде. Повечето искат от иконите каквото нямат - здраве, успехи, замогване... и свобода за сестрите, естествено.

Затова са хиляди. Тези, които чакат



на опашката на стачката, са като тях



И едва ли ще спрат.

Преди есента на 1995-а наблюдавах обща транспортна стачка в западна страна. Тя продължи цели 28 дни. Не се движеха никакви влакове, никакви тролеи, никакви автобуси, никакво метро. Само автомобили и самолети. Не ден, не два, не три - 28. Изуми ме фактът, че правителството не само не рухна, но и не отстъпи, или отстъпи ей тонинко. Животът не спря, хората спокойно дискутираха - едни за, други против. Караха велосипеди, ходеха пеша, манифестираха, ругаеха по задръстванията, пиеха из кръчмите - а най-вече си гледаха собствената работа, все едно няма парализа на страната.

Има индивидуални, има групови, има и обществени интереси. Всички трябва да се учим да ги съчетаваме - по възможност без барикади.