Не знам колко точно Българии има. Знам само, че са много и все по не се срещат. А като се срещнат, се разпознават с труд.

Този мотив, за внезапно разделената страна, бе любим на публично изказващите се в началото на прехода. Те изтъкваха, понякога с подчертан трагизъм, че има поне две Българии. Едната съответно червена, а другата - синя. Обикновено допълваха, че това е лошо и е редно неправилната половина да се осъзнае и присъедини към правилната, за да добрува отечеството. Отечеството обаче се движеше по свои коловози, несъвпадащи с препоръките. ("Прекрасно, но що е отечество?" - запита преди над 80 години Гео Милев в поемата си "Септември", защото тази дума - "отечество", в различните глави отеква различно, като в тенекии с различна дебелина. Тогава, изглежда, част от Отечеството се почувства обидено от въпроса, та удуши с жица едноокия поет направо в полицията.)

Има въпроси, които пречат на отечествената спойка, особено когато всеки



я вижда според собственото лепило



Всъщност особено разделение тогава нямаше, щото политическата боя дели повърхностно.

Този дележ беше привиден, като на отбори от един състав в тренировъчен мач, където случайността е определила червени фланелки за едните и сини за другите. Тогава едната част, по-реактивната, виждаше евентуалната си победа и съответно бъдещата спойка като запазване на здравата йерархична и субординационна формула. Разбира се, след смяна на елитите в своя угода.

На другата част пък й се струваше, че чрез кооптиране на по-нетърпеливата и чевръста извадка от новия отбор и включването й в номенклатурата ще си запази социалното статукво и ще разполага с контрол върху спойката. Нещата се наместиха не така, както се привиждаха, макар с изключения.

Всъщност и едните, и другите бяха продукт на един уседнал вече патриархално-тоталитарен манталитет с общи егалитарни блянове и с умерена привързаност към обезпечените културни радости, разбирани като щедро държавно попечителство за държавни и творчески кадри. Голяма част от това общество се смяташе за лепило на нацията, сега се смята за парчета, при цялата илюзорност и на двете представи.

Казано другояче, всички бяха (бяхме) омесени от химна по ученически и военни плацове, от масовата конфекция на "Сърп и чук" и от "По света и у нас".



Чак сега Българиите стават различни



Дори не знам колко са. Разделителни линии - бол.

И никак не ги дели жълтата, синята, червената или друга боя.

Най-напред вододелът е, разбира се, икономическият статус. Дели по такъв начин, че вече е трудно разделените части да се срещат. Както впрочем е в повечето стратифицирани общества.

Казано простичко, богатите и бедните не само не сядат на една маса, но и не дишат един и същ въздух. Не ходят по едни и същи улици, не се срещат из предприятия и учреждения, защото си създават междинни трансмисионни слоеве. Не се виждат и по родителски срещи, курорти и заведения, защото не им съвпадат. (Разбира се, ние сме малка страна и има достатъчно изключения в тази картина, но тенденцията не само ще се запази, а ще се задълбочава все повече и повече. Най-ярко това ще проличи при потомството на днешните елити - то очевидно няма да е от еднородно социално тесто с останалите за разлика от родителите си.)

Ако това деление е донякъде закономерно (така са структурирани обществата в страните, на които искаме да приличаме), то



има други разделителни линии, които внушават опасения



Цели възрасти и слоеве се разбягват направо като галактики.

Това дори на елементарно равнище е факт, примерно по разделителната линия на т.нар. "чалга култура". Този музикален феномен, владеещ празничните блянове и възторзи на цели популации, е тотално игнориран от други общности. Но чалгата е само символ, под нея има субкултури без почти нищо общо помежду си. Различна е картината на битието, която виждат протагонистите, като не става дума само за престижност на труда.

Технологиите и образованието са друга разделителна линия. Една сфера все повече е подготвена за интеграция в моделиращите управленски елити на обществата на планетарно ниво, докато друга дори не стои на място, а върви назад - към каруцата и времената



от ловно-събираческите етапи на историята



Дори в сферата на т.нар. "интелигенция" кръговете се съприкосновават рядко. Някои нейни представители, предимно от телевизионно-околополитически тип, имат много малко общо, да речем, с педагози и академични кръгове. Не само по доходи, въпреки че те в случая са много важни, защото са и възможност за дообразоване, но и по адаптивност към променящите се условия, като привързаност към цяла система от символи с морален и исторически заряд.

Може би сегашната стачка е отчаян опит на учителското съсловие да постигне друго стъпало на статуквото си, без което всъщност то едва ли ще може да осъществява образователната си мисия като цяло в близко бъдеще, а ще бъде сведено до ролята на детегледач...

Самите деца растат с толкова различни ценности, че това, което ги свързва с бабите и дядовците, често дори не е и езикът. Те се разбягват от тях не икономически, а направо географски.

Не твърдя, че в единението на всяка цена е спасението на отечеството - най-единни, често насила, са диктатурите. Но ми се струва, че скоростта на разбягване трябва да се намали, иначе ни заплашва не взрив, а нещо по-просто - тих разпад.

Той може за мнозина да е напълно безболезнен, но то и безболезнени кончини има.