В разгара на учителските страсти президентът Георги Първанов каза, че у нас няма ефективен социален диалог. Едва ли и самият той е вложил кой знае какъв смисъл в думите си, защото нито обясни какъв трябва да е диалогът, нито даде да се разбере как могат да бъдат решени учителските проблеми.

Всъщност диалог има. Обикновено децибелите му сърфират по поредната вълна на недоволство и съвсем заглъхват тогава, когато по площадите има само случайни минувачи. Старата традиция да се недоволства организирано и синдикално (пенсионери, учители, шофьори, миньори, лекари) напоследък бе разчупена и от спонтанни протести (таксиджии и еколози). Диалогът в общи линии протича така: "Дайте пари" или "Променете нещата", вика разсърденото съсловие, а пък правителството му отговаря: "Пари ли? К'ви пари? К'ви неща?".

Ако периодът е предизборен, социалното напрежение може и да бъде потушено, макар и с цената на изкушени синдикални лидери.



Ако протестиращите мъкнат сопи,



властта може и да се стресне (таксиджиите). Но ако няма сопи и избори, може да ги понабие (миньори и еколози) или пък стари грехове да им обнародва ненадейно (лекарите в "Пирогов"). Може и нищо да не може, както при пенсионерите... Но общото във всички случаи е, че независимо от крайната развръзка, първата реакция на властта, щом някой реши да поведе диалог с нея, е: "Ама, какво искате от нас? Проблемите са от години, ние нищо не можем да направим". Един вид срам да ги хване протестиращите, че са надигнали глава и искат нещо точно от това правителство. А в същото време то носи най-голямата отговорност за трудностите, които се мъчи да прехвърли върху протестиращите.

Същото става и с учителската стачка в момента, която, както сочи опитът, най-вероятно ще завърши с минимално увеличение на заплатите при максимални гаранции за синдикалните бъднини на Янка Такева. Всичките отговорни властови фактори - Станишев, Орешарски и Вълчев, невъзмутимо се мъчат да втълпят, че стачката е обществено опасна, защото може да повлече други беди - ръст на инфлацията, криза в други сектори, както и



лавинообразни искания на още съсловия



Логиката на управляващите е следната: "Няма пари, няма и реформи, затова и да има, няма да ви ги дадем. Нищо лично, просто обективните обстоятелства са такива".

В действителност обаче има много лично. Учителите са прави да искат пари точно от това правителство. Та нали вече шеста година министерството на образованието си е все на една и съща политическа сила - НДСВ, а настоящата тройна коалиция е приемник на два от субектите в предишното правителство. В момента кабинетът води либералната политика на предшествениците си и няма извинение, че реформите не са стартирали или че никой не е направил изчисления как може да се възнагради по-добре учителският труд. Отмяната на матурите и диференцираното заплащане не са реформа (това го знае всяко хлапе), а и да искаш от учителите да получават според производителността на труда, след като на хиляди заети в административен, общински, данъчен и всякакъв друг държавен апарат се дават пари на гюме, е, меко казано, несправедливо.

Учителите



беснеят срещу тази неправда,



вярно - поставят неизпълними искания за 100% увеличение, но насреща им се отговаря така, сякаш целта е да бъдат още по-озверени. "Не може да дадем на всички. Трябва да е ясно най-напред на кого - примерно първо на учителите, после на горските, накрая на полските....", казва отвисоко Даниел Вълчев. Ами да, трябва да е ясно. Но след като на него като вицепремиер не му е ясно, на кого трябва да е? И защо тръгва да си го изяснява по време на стачка? България отдавна трябваше да има изработена политика по доходите, която да компенсира скока на цените след влизането ни в ЕС. Но няма. Пак е редно да се повтори - шест години вече две от трите управляващи партии са неизменно във властта. Не може да има извинение нито за липсата на приемственост, нито за недостиг на време, в което да се решават проблемите. И какъв е "социалният диалог", която води бездействащото правителство? Плаши, че ако бръкне в бюджетния излишък, ще се развихри още по-голяма инфлация. Но къде е анализът, къде са данните, къде е експертната държавна оценка за това доколко увеличените заплати ще вдигнат инфлацията? И тя само на заплатите ли се дължи?

Разчети трябваше да има още през лятото, когато цяла България усещаше инфлацията по джоба си, а правителството я видя чак когато НСИ не сколаса да я покрие със стъкмистика. Макар и да нямаше стачки тогава, имаше огромно социално напрежение, хората се вълнуваха, опасяваха, т.е. макар и в мирно време, управляващите бяха длъжни да поведат диалог, за да обяснят какво точно става. Но се оказа, че управляващите не са част и от този проблем. Петър Димитров намери вината в забогателите пенсионери и разточителните румънци, което е ново издание на онова: "За Бога, братя, не купувайте", станало синоним на управленско безсилие в годините на прехода. А пък ако навържем нещата, се получава следната картинка -



управляващите проспиват инфлацията



(защото не румънците и пенсионерите са причината - и това се знае от всяко хлапе), а после се оправдават с нея, отказвайки да повишават заплатите. Е, толкова ли е невинно това правителство, че така високомерно да се отнася към социалните искания?

Решат ли здравните работници да стачкуват, властта се провиква, още преди да е вдянала за какво иде реч: "Няма реформи, няма заплати". Решат ли горските да стачкуват, заплати има, но пък заради коалиционни търкания нямаше шеф на горите, който да ги разпише - нова безпардонност. Тръгнат ли еколозите на протест, управляващите и там ги няма - ВАС разрешавал строежите, лошите бизнесмени строяли... Протестират ли бизнесмените срещу "Натура", министрите пък хептен взели-дали - Еврокомисията така искала, разни НПО-та съсипвали прогреса... Въобще какъв е този социален диалог, в който управляващите никога не са нито част от проблема, нито от решението му?

Вярно, често и исканията на различните обществени групи са нереалистични. Но хората са за това - за да искат, а пък управляващите трябва да правят така, че да удовлетворят желанията им, ако не днес, то със сигурност утре. Няма как да стане, ако властта все я няма там, където хората я търсят.