Всеки е странен, но единствен Кръстан Дянков беше Странния човек. Странния, не Странният, понеже то е прозвище, а прозвищата не се членуват, бързам да обясня, преди да са ме поправили обичащите да поправят.
Щатният редактор ЗПЗ (Златко Попзлатев) обичаше да поправя. Напишеше ли Кръстан воденичката на пилето, ЗПЗ задраскваше и написваше мелничката на пилето. Или обратното - написваше воденичката, ако Кръстан беше написал мелничката. Същото с първопроходец и първопроходник.
Накрая Кръстан го запита дали да пише глупак или глупец. ЗПЗ се засегна:
- Аз съм живял в Стокхолм и съм бил с Ингрид Бергман. Странен човек сте вие, Дянков.
Така Кръстан стана Странния човек:
- Чухте ли? - говореше се в двете кафенета от двете страни на ул. "Солунска" - писателското и преводаческото. - Атанас Славов написал в "Литфронт" "Под сянката на фордовия мит", пък Странния човек му отговорил със "Сянка върху сянката".
Имаше срещу руската църква на "Царя" книжарничка за руска и съветска литература, която преди това беше за всякакви чуждоезични книги, и там се появи антологията "Тримата читатели". Синклър Луис и още двама чели каквото чели и всеки вкарал в антологията за колежани каквото му харесало: новела, разказ, есе, стихове.
Засякохме се там Кръстан, Тодор Вълчев и аз и Кръстан каза:
- Хайде у нас. Да се уговорим за омнибус.
- Какъв омнибус, бе, Кръстане?
- Пише омнибус на сборника на "Тримата читатели". И ние сме читатели. Всеки ще преведе каквото най му е харесало и ще стане омнибус.
- Хм - усъмних се аз.
- Тошо, не му обръщай внимание на Джимо. Той е безгрижен - разсмя се Кръстан.
Един нюйоркски българин, Виктор, бе поискал да каже, че съм немарлив (careless) и беше казал, че съм безгрижен и Кръстан започна да ме нарича безгрижен. Когато с Тошо влязохме в стаята му, стените бяха от пода до тавана със снимки, репродукции, картини. Нина, тогавашната му приятелка, обясни:
- Тук, ако плюеш, плюнката ти на картина ще падне. Щях да му подаря табелка, но не намерих.
Тошо й обеща табелка от гара Своге. Беше времето на соцлозунгите, но от Царство България в учрежденията и в чакалните на жп гарите бяха останали плювалници и емайлирани табелки с черни букви на бял фон: "Не плюй по пода!"
В Конгреса във Вашингтон имало разкошни месингови spittoons, за да плюят в тях дъвчещите тютюн сенатори. Вярно, нямало е табелки. Нина знаеше това от Кръстан, а Кръстан го знаеше, понеже беше преводач. Той имаше артистичен вкус и "Българска фотография" спечели, когато Кръстан я оглави.
Преди това, 1950-а, директорката на БТА Елена Гаврилова ме хареса за преводач и ме назначи. Аз също я харесвах. Не защото ме назначи, а защото тя беше красива с аскетичната красота на монахиня, не видяла козметици, стилисти и пр. изроди. Също - понеже тя не ми позволяваше да й помогна да избута количката с пръст по насипа, който щеше да огражда плавателен канал от Панчаревското езеро до София. Тогава по предприятия и учреждения имаше летни бригади за построяване на амбициозния хидропроект. Тревясал и слегнал се с годините, все още личи каналът, който тогава копаехме.
Които копаехме, не превеждахме, а обемът на преводите в БТА не се промени и в агенцията изнемогваха. Е. Гаврилова каза да намеря още преводачи. Позвъних на Кръстан и той беше с Тошо: единият закъсал със срока и диктува на другия.
- Елате в агенцията да станете агенти. Зимни агенти. Лете копачи. - Те поискаха да знаят защо съм се напил без тях. Но на другия ден дойдоха и издържаха блестящо приемния изпит - Тошо преведе колонката на Джо Олсоп, Кръстан - колонката на Уолтър Липман.
После БТА, която дотогава издаваше само тайни и явни бюлетини, излезе на пазара със седмични издания. Но как да се казват? Мислете, заръча ни новият директор Лозан Стрелков. Седнахме в кафенето на горния етаж на БТА Кръстан, Тошо и аз и почнахме да мислим.
Любимото издание на Кръстан беше The Seven Arts.
- Изкуство може, само да не е култура! - апострофирах го аз.
- Що? Като чуеш култура, ще се хванеш за пистолета ли? Агент, пък нямаш пистолет.
- Литература - обади се Тошо.
- Изкуство - добави Кръстан.
- Култура, смънках аз победен.
- Литература, Изкуство, Култура. ЛИК! Измислихме го!
ЛИК остана. Кръстан отпътува с небесния омнибус, без да го пуснат да отиде в САЩ, където го канеха писатели, които той превеждаше - Колдуел, Ъпдайк, Чийвър, Сароян, Фокнър.
В омнибуса на тримата читатели имаше един разказ The Celestial Omnibus by E. M. Forster. За сведение на поучаващите глупци той не е къс разказ, а е като разказите на По и като европейските новели. И е от най-странните, които съм чел.
бедна е фантазията на днешните, какъв зор и мъка си беше да се купи лик едно време, и колко радост да го четеш, да го имаш, да го къташ.
на нашата улица един с прякор го членувахме и глобявахме за неправилно ударение.
, такива, каквито съм ги чела в превод. Английският ми не е толкова добър, че да разбера как точно го е написал По, но преводачът го беше "пренаписал" страхотно. Всеки превод е пренаписване наново.
всеки може да поправя правописни грешки, не и всеки може да пише всичко за всеки, omnes omnibus, първата ми антология беше за българския смях, интересно време в нея беше скрито, на чешити, атмосфера в липса на прагматическото време, и омнибуса селски помня, мъжете горе на империала слизаха и избутваха пъхтилото по баира, после един ман тролей още помня, дълъъъъг, достолепен, време друго някакво, с колони, сега е лъскаво, люлее се но без посока, няма кой да го научи
влизай във времето,
, да не забравяме и Желяз Янков ... пък и много други от това поколение - истински ерудити...