Откраднали барелефа на Гена Димитрова насред областния град Плевен. Очаквах да го намерят и да го спасят. Няма нищо досега. Петдесет килограма бронз трудно се мъкнат и трудно се укриват. По-вероятно е вече да е нарязан и дори претопен. Впрочем възможно е какво ли не. Както би казал медийният полицейски комисар, "работим по всички версии". На нас пък много версии не ни вършат работа. Стига ни фактът - и той достатъчно гаден.

Гена нито бе живяла в Плевен, нито бе учила там, но градът се гордееше с нея - имал е нужда от една жива оперна гордост, след като Катя Попова бе вече загинала в самолетната катастрофа край Братислава. Когато понякога отивах за някоя скромна литературна проява, местна културна началничка, която всеки път отново се запознаваше с мен, непременно ми разказваше как Гена Димитрова била там и изнесла концерт, а прихода от билетите дарила на града. Какво са направили с дарението не уточняваше. Гена беше щедра, но и мъдра, знаеше, че мошениците обикалят известните хора. А беше се и опарила, изглежда, защото веднъж ме посъветва: "Ако искаш да помогнеш, дай си парите на някоя фондация, която да се разпорежда с тях. Иначе ще те излъжат и ще се разочароваш". Това бе съвет с идеална цел: аз нямах какво да дарявам...

Още се надявам, че на входа на някоя леярна ще се намери



човек, който да се препречи на злосторниците



Достатъчно велики образи преминаха през огненото чистилище още в детството на българската демокрация. "Бронзът на вечността в леярните на прехода" - това е едно старо заглавие още от гладните зими на деветдесетте години. Писал бях за отмъкнатите бюстове на велики българи в Борисовата градина. Тогава много се пишеше за това.

Пак тогава и пак в Плевен се намери свалено от лафета тяло на старо оръдие от Освободителната война. Беше отмъкнато от запазените руски батареи в Скобелевия парк и захвърлено наблизо. Смятаха, че се оказало прекалено тежко за злосторниците. Но мълвата разказваше и друга история. Крадците все пак довлекли стоманеното чудовище до пункта за скрап и там собственикът, като видял какво му носят, изпаднал в ярост: "Да го връщате, отдето сте го взели, ваш'та м... , защото грам желязо няма да продадете повече в този град." Човекът бил достатъчно красноречив, а може да си е послужил и с някое дърво, но много е вероятно точно той със заканата си да е спасил тогава плевенските музеи от започналото им разграбване и той да се е препречил на пътя към леярните. Защото в онези години старините от Освободителната война кой знае защо били несимпатични на правителството и дори върховният шеф на музеите в България заявил, че държавата няма пари и просто трябва да им се удари ключът. Пък ако някоя чужда държава иска да си има музеи в Плевен - да си плаща. Точно така и беше станало: ударили ключа и натирили уредниците, а самите музеи - от железните, изработени от цеви и щикове огради до мортирите - обрекли на леярните. Води се истинско сражение тогава, но градът си отвоюва музеите. Осман паша да беше ги отбранявал, нямаше така добре да се справи.



Все пак онова беше преход и от всичко се правеше политика



Музеите дори не бяха на предишния режим, но властта караше по правилото за сухото и суровото - покрай едното да изгори и другото. А в нашия случай - да се претопи.

Но в един музей всичко трябва да е старо. Даже и историята с леярните не се оказва нова. Неотдавна плевенски журналисти припомниха как през февруари 1944 година началникът на тамошния гарнизон генерал Стефанов решава да бъдат "намалени" (днес бихме казали "редуцирани") музейните оръдия в Скобелевия парк. Така на гражданството срамежливо било обявено, че тези оръдия ще бъдат претопени. Всичко това ставало под натиска на един германски генерал - Шмекербургер. Вероятно по този начин тогавашният Голям брат искал да вземе някакъв реванш от бъдещия Голям брат. Но плевналии и тогава отклонили топовете от огненото гърло на леярните. Те се справили с абсурдното, неизкоренимо желание на силните на деня при всеки удобен случай да се погаврят с мъртвите.

Последен такъв епизод бе обявяването на старото бойно поле - Мъртвата долина, заедно с разположения там Скобелев парк и Панорамата "Плевенска епопея" за земеделска мера - ливади и пасища. Това пряко насочваше опазените с толкова усилия светини на Освобождението към леярните, този път не по волята на военното, не дори и на културното, а на... земеделското министерство. А земеделското министерство, както се досещате... И може би само това досещане спаси засега скъпоценните железа на историята...

Та претопяването не е препитание само за крадците и търговците на скрап. Претопяват се не само експонати и паметници.



По-рано например претопяваха книги



Или поне така се изразяваха. (Как технически се извършва това, никой не казва.) Претопяват се и цели нации - и още как!

Ако се гледа това - държавата все е в някакъв преход, пък и светът също. Остава и въпросът: какво отливаме после от онова, което топим? В какво ще се върне сред нас бронзът от барелефа на Гена? И ще добием ли някога дарбата да разпознаваме онези черти и образи на живота, които са преминали през огъня, за да застинат после в нещо различно, а и противоположно? Ще имаме ли някога време за това? И нужда. И съвест също...