Може да не е вярно, че битието определя съзнанието, може дори да е обратното, но не животът "въобще", а неговата всекидневна, банална "практика" господства над нас, докато се мотаем по земната повърхност. Съседът, който ти спира асансьора, защото му вдигал шум, грубият келнер и небрежната, свадлива санитарка, някой гъзорък техник или крадлив търговец с агресия, проклетия или просто с бездарие отнемат неизчислимата скъпоценност - времето ни на този свят. Ако можеше, както в някои спортове, часовникът на живота да се спира всеки път, когато някой тормози, ограбва, унижава и т.н. човека, тогава чак ще се разбере колко малко "чист" живот всъщност ни остава... Някога на това доста презрително му викаха "малка правда". За някои хора, обаче, по силата на житейския им жребий, това си е... цялата правда. Част от тези хора пътуват по линия 306.



306 е важно число в моя живот



Прекарал съм в автобусите по тази линия хиляди часове. В отдавнашно стихотворение изчислявах, че годишно в тях ми се събира път почти до Калкута - доколкото се смята, че "Цариградското" е част от магистралата Лондон-Калкута. Много от историите, които са ме занимавали, а някои от тях съм и написал, съм дочул именно в този автобус. Осъзнавам, че имам чувства към тази линия - смесени, разбира се, но чувства. Но това е по-скоро инерция от времето, когато публиката в 306 беше (бяхме?) по-скоро общителна, отколкото сприхава, и по-скоро доброжелателна, отколкото враждебна. Днес в стълпотворенията и задръстванията на София бавно се премества една правостояща човешка копърка, в която напрегнатото общуване не преминава в ръкопашно единствено поради това, че просто никой, притиснат отвсякъде, не може да движи ръце.

Някакъв хитрец е пресметнал, че в маломерните автобуси по линията следва да се возят 34 седнали пътници и още 66 - прави. 100 души, ако се вярва на надписа до кабината на шофьора. В Европа съществуват норми за жизнено пространство на всякакъв вид същества и твари. Превозът на добитък трябва да гарантира на животното



достатъчно място по пътя към кланицата



Изчислено е каква площ се полага на питомните зайци, на носачките. В някои страни нарушенията се наказват по закон. Има, в края на краищата, норми и за престъпниците в затвора. Но никъде не се поставя въпросът за пътниците към "Младост 2". Ако се гледа на личното пространство, те очевидно изтърпяват някаква присъда, "излежават" я при усилен строг режим и - правостоящи. И за един живот - доста приличен срок се натрупва...

Днес вниманието в София се концентрира върху задръстванията: какъв ад е това, какъв бич за столицата, за онези, които бързат, а закъсняват, нервничат в автомобилите си, като същевременно тровят града и душите си. Това е обяснимо - разчистването на "артериите" и кръстовищата само по себе си означава милиони, напоследък се заговори и за милиарди. Трябва да се усвоят. Докато парите по 306 вече са "усвоени" - някой е прибрал комисионата за покупката на негодните коли, произведени за училищен превоз. И сам е произвел едно всекидневно



риалити шоу на колела,



в което всеки трябва да вложи енергиите и нервите, поначало предназначени за други - може би дори велики! - дела.

В какво да ги вложи? Първо в това - да се качи. Второ - да остане на крака, да съумее да диша, да поддържа кръвотечението в крайниците си и да не отпуска гнева си, смачкан в менгемето от себеподобни. Да разпредели силите си така, че да му останат и за слизането - също с мъчително пробиване на път към задръстената от тела врата. Тези патила не са приоритет на линия 306. Срещат се и в другите маршрути, към други квартали. Това е и причината, впрочем, за това петъчно черно писмо.

Садистично разписание: ако на множеството по спирките се раздадат плакати и байраци, то ще изглежда като внушителна национална стачка или масов граждански протест. Садистична средна скорост: в усиления трафик понякога само от Ректората до Орлов мост се пътува повече от половин час. Садистично е дори осветлението: най-често в автобусите светят само две-три от лампите, което допълнително внася чувство на безнадеждност. Смлени, притиснати, преплетени един в друг, хората с последни сили се съпротивляват на озверяването, което се надига в тях. Това доста



горчиво напомня превоза на каторжници



към лагерите на ГУЛАГ - претъпкани, безправни, безнадеждни ешелони, обмислено сломяващи човека, преди още да го стоварят по гарите на смъртта. И старото романтично изчисление за маршрута София-Калкута вече може да се поправи: по линията за архипелага Младост се навъртява без проблем разстоянието до Магадан. С тази разлика, че по сталинските железници това е ставало за 20-30 денонощия, а тук - за един живот.

Този път няма да обобщаваме, че в този "частен" проблем по един парадоксален начин се оглежда цялата държава. (И да има такова нещо - вие го казахте.) Няма и да изтъкваме, че на това изтезание са подложени преди всичко онези, които сутрин отиват, а вечер се връщат от работа. Това са хората, които плащат данъците, а тези данъци (след като се приспаднат комисионите) им се връщат във вид на стоместни (ха-ха!) душегубки. За тяхното голямо житейско премеждие - наказателния градски транспорт, не се и споменава дори днес. За тях ще се заговори, ако някой ден си купят коли и се наредят в задръстванията. Тогава чак ще преминат от Малката в Голямата Правда.

Защото така е днес: Голяма Правда - Големи Пари...

И обратно...