Засега всичко на трансатлантическия фронт е тихо. Вниманието на САЩ е отвлечено от трудното положение, в което те се намират в Ирак. Европа все още е заета с продължилия десетилетия дебат за конституцията на ЕС. Размяната на епитети и взаимни обвинения, която предшестваше и последва войната в Ирак, приключи и може би е напълно забравена. Все пак 2008 може да бъде съдбоносна година за трансатлантическите отношения. Президентските избори в САЩ вероятно ще доведат до сериозно преразглеждане на външната политика на страната, независимо кой от кандидатите ще спечели. Това предоставя на Европа уникална възможност да прекрои американската политика за идното поколение.



Преди всичко обаче Европа трябва да привлече вниманието на Вашингтон.



Американските президенти, особено новоизбраните, имат склонност да подценяват Стария континент - отражение на твърде различните подходи на САЩ и Европа към света. Дори след отрезвяващия опит в Ирак САЩ продължават да вярват, че тяхната външна политика се основава на способността им да прехвърлят масирана военна сила почти във всяка точка на света, като информират за това в последния момент. За разлика от САЩ Европа е тиха суперсила. Макар и често да е не по-малко влиятелна от САЩ, тя действа по-бавно и по-търпеливо. Средствата, с които прилага силата си, са по-изтънчени и невоенни - търговията, помощта, международното право и дипломацията - и често и лесно биват пренебрегвани. Приемането в ЕС на 12 нови държави членки от Източна и Югоизточна Европа несъмнено беше най-рентабилният ход от студената война насам на Запада в действията му за разпространяване на мира и благоденствието. Хърватия и други бивши югославски републики също са готови да се присъединят към Съюза, последвани евентуално и от Турция. Въпреки това американците не обръщат сериозно внимание на тези процеси.

През последните години дипломатите от ЕС без излишен шум предотвратиха кризи в Черна гора и Македония и съдействаха за успешните реформи в Мароко, Либия и Украйна, използвайки за целта търговски сделки, подпомагане работата на политически групировки и държавни посещения. Европа предоставя по-голямата част от чуждестранната помощ в глобален мащаб, а освен това е основен защитник на редица многостранни организации и споразумения, включително и на Протокола от Киото. Дори във военната област, където американците критикуват Европа за нейната липса на ангажираност в Афганистан или Ирак, те често забравят факта, че в момента почти 100 000 европейски войници служат извън родните си държави в състава на мироподдържащи, полицейски или бойни сили. Европа ръководи усилията за мир и реформи в държави, които се намират в критично положение - Ливан, Конго и Босна.

Все пак, ако европейците искат да получат от Вашингтон полагащото им се уважение, сега е моментът да действат, за да насочат вниманието на кандидат-президентите и на бъдещата администрация към тези постижения. Това няма да е лесно, тъй като американците намират децентрализираната, мудна и многоезична политическа система на ЕС за трудна за разбиране и още по-трудна за взаимодействие. Затова европейците трябва най-после



да дадат отговор на прочутия въпрос на Хенри Кисинджър:



ако искате да се обадите на Европа, какъв е телефонният й номер? Първата стъпка пред ЕС е да подпише и да ратифицира новия Европейски договор, за да може в деня на встъпването си в длъжност новият американски президент да погледне отвъд Атлантика и да види една единна наднационална структура, оставила зад гърба си неразбираемите конституционни спорове. Щом това стане, Тони Блеър, Йошка Фишер или друг политик от подобен калибър може да бъде назначен на една нова и стабилна позиция с мандат 2 години и половина - президент на ЕС. Външнополитическите сили на държавите членки за първи път ще бъдат обединени под управлението на един-единствен външен министър. Най-после американският президент ще знае на кого да се обади.

След като изясни конституционния си статус, ЕС може да продължи разширяването си на Балканите, като започне с Хърватия. Европейците могат да обсъдят предложението на френския президент Никола Саркози за по-близки отношения със северноафриканските и средиземноморските съседи. Въпросът с присъединяването на Турция също може да се придвижи напред. Колективната външна политика и общите решения в областта на отбраната ще се превърнат в нещо обичайно. Политическите сили ще бъдат свободни да се съсредоточат върху друга трудна задача - реформирането на Световната търговска организация, ООН и други световни институции. За първи път от години САЩ ще имат истински партньор в лицето на Европа.

В този момент политическата воля е налице. Германският канцлер Ангела Меркел изостави плановете си за вътрешни реформи, като прие по-скоро ролята на външен министър. Саркози успя да спечели изборите и да сформира правителство, без да ограничава полето си на действие по отношение на Европа. Във Великобритания Гордън Браун очевидно отложи произвеждането на избори, за да може страната да ратифицира Европейския договор без референдум. В същото време един демократ в Овалния кабинет може да направи опит отново да ангажира САЩ в многостранно сътрудничество в области от глобалното затопляне до ООН. Ако за президент бъде избран републиканец, той вероятно ще засили тенденцията към по-задълбочено сътрудничество със съюзниците, налице след 2004 г. Това поставя пред Европа два избора през следващите 12 месеца - или да остави зад гърба си споровете, продължили почти десетилетие, или тя самата да изостане в голямата политика. (БТА)