В интерес на истината предложените от БСП промени в закона за колективните трудови спорове, или както ги нарекохме "драстични мерки срещу стачките", имат смисъл. Важно е, преди да се подпали една държава, да има достатъчно механизми, които да изглаждат взаимоотношенията между работодатели и представителите на синдикатите. Ясно е, че стачките са форма за налагане на волята на работещите, но както и в световната политика, преди да влязат две държави в състояние на война, минават през всякакви филтри на преговори и посредничества.

Това обаче е България. Тук много



често стачките се употребяват за чисто политически,



а не социални цели. Диалогът, доколкото има такъв, е по-скоро извиване на ръце, а не конструктивен подход за постигане на решение. Красноречиво доказателство за това е самият факт, че създаденият от години Национален институт за помирение и арбитраж (НИПА) е използван един-единствен път. Сиреч само един път противостоящите страни са искали да се помирят. Странно, нали?

Когато започваше учителската стачка (справедлива сама по себе си), се хващахме на бас с колеги, че тя ще свърши точно в навечерието на изборите и в крайна сметка протестиращите няма да останат доволни от постигнатото. Така и стана. Когато се прави национална стачка от такъв мащаб в навечерието на изборите, винаги е подозрително. Пак повтарям - не исканията на учителите са подозрителни, а странното поведение на някои синдикални лидери, които през години твърде често прескачаха на политическото поле. Затова е логично да се прокара някаква



по-ясна граница между синдикалните и партийните амбиции



От друга страна, БСП, въпреки че е социалната партия на България, има горчивия опит да бъде сваляна от власт именно от улицата, чрез стачки и протести. Днес пак е на власт. И съвсем естествено изниква въпросът дали сегашният законодателен ход има за цел да се предпази партията и коалицията от нови колизии, или действително да се уреди диалогът между власт, работодатели и синдикати?

Коалиционното управление на страната днес изглежда стабилно. Толкова стабилно, колкото изглеждаше управлението на БСП през 1995 г. Но историята показва, че това винаги може да е измамно. Политическата карта на страната след местните избори е драстично променена. При извънреден вот за Народно събрание днес повечето партии и депутати ще влязат в архивите без шанс повече да припарят до властта. Както е известно, очертават се само четири партии отличнички, които могат да спорят за формирането на едно ново правителство при нов парламент - ГЕРБ, БСП, "Атака" и ДПС. Странна смесица от една популистка, една традиционна, една етническа и една националистическа партия. Но това е България. Така или иначе, от четворката само партията на столичния градоначалник Бойко Борисов в момента не е в парламента и не участва по някакъв начин във властта. Нормално е при подобна промяна на обществените настроения и при сериозната победа на местните избори генералът да поиска управлението и на държавата. Ако не го направи, рискува да загуби инерция. Затова не спира да говори за предсрочни избори през пролетта. Очевидно е, че нито БСП, нито ДПС, още по-малко НДСВ искат предсрочни избори. За десницата да не говорим - към момента тя е повече екзотика, отколкото реална опозиция.



ГЕРБ могат да предизвикат предсрочни избори по два начина



- парламентарна криза и чрез уличен натиск. Парламентарната криза би се получила само и единствено, ако цялото НДСВ и част от БСП се обърнат против коалицията. Това обаче изглежда доста нереално към този момент. На герберите остава единствено да предизвикат недоволство сред хората, което да се излее в поредица от стачки, които пък да предизвикат парламентарна криза.

След учителската стачка сухи клечки и керосин има във всеки сектор от обществото - лекари, медицински сестри, "Кремиковци" и т.н. Освен това след гладнишкия начин, по който беше разцъкан излишъкът от държавния бюджет, хората видяха, че в държавата има пари. Малко трябва, за да тръгне лавината.

За сегашната власт рискови са два-три месеца, през които това е възможно да се случи - февруари, март, април. Януари е някак си махмурлийски месец - хората още са в празнично настроение. През май вече мислят за море, отпуски, ваканции, абитуриентски балове, идат топли дни, отива си зимната депресия и най-важното поникват копривата и лападът - един вид от глад няма да се мре. Лятос парламентарна криза е невъзможна, освен ако Сергей Станишев лично не взриви АЕЦ "Козлодуй", не дай си боже.

В този ред на мисли идеята за промяна на закона за колективните и трудови спорове показва, че хипотезата "предизвикване на предсрочни избори чрез уличен натиск" се отчита по етажите на властта. Както е съмнително, когато се правят стачки в навечерието на избори, така е съмнително, когато се лансират подобни инициативи във възможно най-кризисното време на едно управление. Предложените промени до голяма степен биха бюрократизирали възможността за протест на хората. Задължителни преговори, задължително съобразяване с НИПА, Върховен касационен съд, нови преговори, бла, бла... Един трудов спор може да се превърне в поне тримесечна говорилня. Достатъчно време, за да дойде лятото и да си отиде гневът на протестиращите. Идеален замисъл.

Да де, но има нещо друго, което закон не може да възпре. В демокрацията има един много важен принцип: народът има право да свали правителството, когато не е доволно от него. Точка. Ако хората станат недоволни и виждат, че коалицията върши безобразия, няма сила, която да ги спре, защото протестът не е метро, на което се качваш само след купено билетче, а воля за промяна. Още повече че отдавна минаха времената, когато някой може да се провикне: "най-добре е да дойдат танковете"... А то и танкове вече няма.