Не бих казал, че наблюдавам събитията край кофите, но прозорецът ми, искам-не искам, гледа към тях. Виждам фигурите, които се изреждат там, всяка в своя час на деня, всяка със своя интерес - метали, стъклария, книжнина, облекло. Някога ги бях нарекъл
Призраците на бъдещето
А то всъщност беше само един призрак - призракът на онова, което можеше да се случи на всеки от нас. Онези призраци ги няма - не ми изглежда възможно да са останали живи. Тези, които ги посещават днес, също са едни такива... отминаващи съвременници. Къде отиват оттук, всеки ще се досети.
В началото на промяната тези същества край кофите ни ужасяваха. Разстройваха ни и с вида си, и с неправдата, която олицетворяваха. Тогава те още бяха доскорошни граждани и по лицата и по дрехите им се разчиташе тяхното вчера: с професиите им, с манталитета им, с духа им. Днес те са като пътници от безкрайността, безмълвни скитници в обществената пустота. За цялото време на тяхното присъствие под нашите прозорци не сме им дали дори име. Охотно си служим с чуждицата "клошар", а веднъж по телевизията един издател на руски криминалета по руски ги и нарече: "бомжи". Това било абревиатурата на съветския милиционерски термин "без определено местожителство".
Някога съдбата на тези хора шокираше обществото. Днес те са извън обхват,
в мъртвата зона на националното зрение
Мяркат се само в криминалната хроника, при инцидент или в случай на бяла смърт. Намерих какво съм писал преди десет години. Поетът това може - да напише и, ако има късмет, да го напечата.
"Над тези кофи са надвесени нашите майки и бащи, които ровят сметта за къшей или дреха. Над тези кофи можете да видите и всякакви сиромаси - с надежда да намерят нещо за продан или употреба. Страхът от тези кофи прати хиляди жени на тротоара. Страхът от тези кофи постла милион безпомощни българи под нозете на зловещите днешни бизнесмени. Накрая: страхът от кофите превърна още един милион българи в разбойници."
И още: "Какво се случи, дето никой не го предусети и никой не го спря? Как така кофите изведнъж застанаха в центъра на нашия живот? Как така призракът на кофите стана повече от религия, повече от идеология, повече от морал?"
Днес въпросите, ако някой въобще си ги задава, ще бъдат съвсем други. Днес разбойниците се въдят не от страх, а от апетит. Днес момичетата ни отиват по тротоарите на Европа отвлечени, насилени, пребивани до кръв. Днес
самото ровичкане в боклука е бизнес
за милионери и състезание за партии. Кой ще се коси за безименния български клошар (бомж)? Онова, което вчера бе рана на обществото, днес не е дори сърбеж. Поглеждаме към кофите, когато някой затвори поредното сметище, и извръщаме очи, когато сънародниците ни се ровят в тях - за да дадат образ на мизерията и позора.
И се оформя у мен едно такова подозрение: да не би пък и при капитализма да се е появил заден двор? При социализма имаше, непрекъснато ни хокаха да не се вторачваме там. В живота си в задния двор българите садяха чушки и домати, но в изкуството там поникваха малка правда и идеологическа диверсия. Къде попадаха кофите тогава, не си спомням. За книгата ми "Незабрава" (1986) Светлин Русев приготви серия рисунки. На някои от тях се мяркаше елегично мъжко лице, а зад него, във втория план, можеха да се видят невинно натъркаляни кофи за боклук. Това бяха простичките, прилични на саксии кофи от времето на социализма, не днешните внушителни, но също очукани съоръжения на "Волф" и "Дитц". Те внасяха в рисунките неистова
несподеленост и самота,
но в книгата "стояха" добре. В рамка - също.
Небрежното пророчество на художника се сбъдна само след няколко години. Впрочем и самото сбъдване Светлин изобрази и после показа в разтърсващата си изложба, посветена на бедността и несретата на възрастните, на болните и унижените. Там и кофите се завърнаха - в една картина ("Закуска"), която нито може да бъде разказана, нито забравена. Нищо чудно именно тя да беше и една от причините спешно да бъде възобновен идиотският "заден двор", където да се държат онези образи и теми, които не е позитивно да се споменават. Явно там сме завлекли и кофите - в комплект с човеците край тях.
А разправията с пернишката печка приключи също тъй нестандартно, както бе и пламнала. Откъм пущинака насреща се появи каручката на циганина - титуляр на боклука в квартала. Също необикновено събитие: циганин с две помощнички, тъй рано, навръх Нова година - да се яви на работа. Той кресна на мъжете, срита ги и двамата и те покорно натовариха печката на каручката. През това време двете циганки ловко прегледаха кофите, но нищо не харесаха. Едната беше нахлупила червена капа на Дядо Коледа (Мраз), със сигурност измъкната пак от някоя кофа. Тръгна след каруцата, като кършеше снага и щракаше с пръсти.
| Подобна развръзка направо разочарова: няма стрелба, няма кръв, по днешному - няма и събитие. Тогава защо ви го разказвам изобщо? Ами защото, ако на този свят кофите са му в задния двор, на мене те са ми пред входа. Парадния, ако щете... |