Булката е млада, девствена и окъпана. Младоженецът хем нетърпеливо, хем страхливо пристъпя от крак на крак. Уговорено е вече кой на кого какво и кога дава. Определен е денят, поканени са гостите. Време е сватбеното тържество да започне.
Във Византия каненето на гостите става с изпращане на плодове. В българската народна традиция за сватба се кани с вино и ракия. В Пазарджишко на сватбата се "поканват" и три плодни дръвчета, като се излива по малко вино или ракия в корените им.
Празникът започва с тържественото пресяване на брашното и замесването на тестото, от което ще се изпече хляба за сватбеното угощение. Ритуалът се нарича "засевки" и се изпълнява и в дома на младоженеца, и в дома на момата. Днес се прави, разбира се, само символично.

Приготвя се и сватбеното знаме, наричано "стяг, пряпорец, оруглица".

Представлява бяла и/или червена кърпа, закачена на дълга дръжка. В нови времена сватбеното знаме се заменя с българския национален трибагреник. Значението на сватбеното знаме е подчертано особено в съвременния сватбен ритуал в днешна Македония, където червено-жълтото знаме се вее на всяка сватба, включително и в градовете.
Изработва се и така нареченото "сватбено дръвце" - клонче от бор, ела или плодно дърво, окичено с цветни прежди и панделки, живи цветя, плодове. Приготвено от приятелките на младоженката, сватбеното дръвце се забива в пита и стои начело на празничната трапеза. Сватбено дръвце има и в днешните български сватби.
Преплитането и сресването на косата на булката се прави от дружките й непосредствено преди началото на тържеството. Днес заедно с приятелките на булката се канят фризьор и гримьор за наистина зашеметяващ резултат. Бръсненето на младоженеца се извършва в същото време. Обичаят е повсеместно разпространен и се прави и тогава, когато младоженецът няма никаква нужда от бръснене поради крехката си възраст.
В някои райони на Северозападна България се прави така наречената "прощална момкова вечер", обикновено в петък. На вечеря се канят приятелите на младоженеца. Такава прощална вечер по същото време се организира (например в Котелско) за девойката, като дружките й обикалят около нея и пеят тъжни песни за раздялата с моминството (например "Смиляна" в Кукушко). През последните 30 години у нас се забелязва възраждане на момковата и на момината вечер, които се наричат още "вечерници". У другите славянски народи прощалната вечер е също важен сватбен обред. Сред руснаците прощалната момина вечер се нарича "девичник", но включва и ритуално окъпване на булката, което няма нищо общо с окъпването проверка във Византия. В банята булката е само с дружките си, които пеят и подреждат косата й.
Непосредствено преди идването на сватбарите младоженката се забулва с плътно покривало. В Южна България то обикновено е яркочервено и е аналогично на римския flammeum. До края на ХIХ в. в Софийско лицето на булката се скрива от чужди погледи (а и нейния поглед от външни съблазни) с тънко преплетената й коса, обкичена със сребърни монети.

Плащането на старата византийска "цена на девствеността"

у нас се е превърнала днес в най-разпространения български сватбен обичай. Според народната ни традиция братът на булката не изпълнява никаква роля. Само в някои народни песни братът пази сестра си от похитители на честта й. Според съвременния обичай булката трябва да се "откупи" именно от брат й или от близък неин приятел. Пред залостената врата на жилището на девойката сватбарите, начело с младоженеца, увещават домашните й, начело с брата, да им дадат момата. След дълъг шеговит спор участниците постигат "споразумение" за "откупа", който е в размер обикновено на една по-едричка банкнота. Чак тогава вратата се отваря и сватбарите нахлуват в дома на момичето. Във Византия точно в това време булката отмята покривалото си и показва лицето си на жениха, който често го вижда за първи път. Според народната ни традиция момъкът бива пуснат при булката само ако покаже някаква сръчност, ако се бори с шурея си, например. Подобен е обичаят и при сърбите. За да бъде допуснат до булката, младоженецът трябва да извърши някакво геройство, например да уцели с пушката си предварително окачен глинен съд или тиква.

Поне през ранната епоха във Византия венчавката става през нощта. Младоженецът отива с музиканти в дома на девойката. Замерят го с ябълки и рози. Ябълките са еротичен символ още от Античността. При размерите на съвременните селектирани и генномодифицирани плодове включването на този обичай в съвременната сватба крие сериозни рискове за участниците в него.
Накрая невестата изпълнява ритуал по прощаване с родителите си, като им се покланя, целува им ръка, а те я целуват по лицето. В същото време се пее известната навсякъде по българските земи песен "Ела се вие превива". При излизане от родния дом след или пред булката се плисва вода, за да й върви "като по вода". Върху излизащите най-близките жени на невестата хвърлят жито, сушени плодове, бонбони или дребни пари "за плодовитост и богат живот".
Във Византия след прощаването качват младоженците на кола и ги изпровождат с песни до църквата, застилайки пътя с рози, горят ароматни треви и растения. Според българската народна обичайна практика, ако в селото няма църковна сграда, венчавката се прави направо в дома на булката. До късно е запазен обичаят за венчавка без свещеник - ритуалът се изпълнява от бащата на момичето.

Невестата влиза в момковия дом по бяло платно,

а в Разложко по червен конец, който след нея се изгаря. Свекървата я посреща с два хляба под мишница, наричани "якори", понеже са с форма на котвен щок (огънати като скоба), често с паничка мед, съдинка с масло и ябълки. Наличието на ябълки в обреда е свидетелство за неговата древност. Всичко това се предава на невестата, която с двата хляба под мишница влиза в къщата. Преди това още пред прага й подават малко дете, което тя прегръща, целува, а е добре и да го поразплаче, за да не е заплашена от безродство. Обичаите по посрещането на булката се изпълняват масово и днес навсякъде по българските земи.
Празничният обяд е в дома на младоженеца. Във всички времена и при всички народи сватбата трябва да бъде колкото е възможно по-пищна. В предресторанската епоха сребърни прибори и съдове, мебели, огледала, дрехи и тъкани се заемат от съседи и приятели. Във Византия по време на сватбения пир заетите вещи са толкова много и толкова ценни, че главното притеснение се отнася до опазването им. Още от ХI в. за византийските императорски сватби голяма част от необходимото за празничния пир е заемано от видните цариградски граждани.
На празничното угощение във Византия жените и мъжете сядат отделно. През цялото Средновековие този принцип не се нарушава. Руска миниатюра, представяща сватбата на Иван Младия (р. 1457-1490), син на великия княз на Москва и на цяла Русия Иван III (1462-1505) с Елена, дъщеря на молдовския княз Стефан III, показва нагледно разделянето по пол. В българската народна култура деленето по пол, ранг и възраст е също много ясно изразено.


Днес
На лист 185 R в мадридския препис на "История" на Йоан Скилица е представена сватбата на Мирослава, по-малката дъщеря на цар Самуил, с Ашот, син на солунския стратег Григорий Таронит, през 999 г. Бащата на булката извършва венчалния обред. Младоженците са под кърпа, символизираща общия им път, общия покрив, който ще делят, общия ярем, който ще теглят. Този български народен обичай е известен и днес повече в западните български земи. Първоначално кърпата е простряна над главите на младоженците, след което с нея се увиват вратовете им и така се вкарват заедно през прага на дома. Достъпната символика на този очевидно древен обичай го прави лесен за приложение.
Много семейства пазят като безценна родова реликва тъкани, съдове и накити, свързани със сватбените обичаи. В нашето семейство такава реликва е кърпата, с която са вкарвани през прага на дома младоженците от 150 години насам. Брачният живот, последвал този ритуал, не винаги е бил задоволителен за участниците в него, но винаги е впечатляващо, а и възпитателно за подрастващите да разгледат изработената с необикновено умение тъкан, дала началото на съвместния живот на предците им.
Тъжно е, че при обилието на възхитително красиви български народни сватбени обичаи сме свидетели на приложението на цяла поредица лигави вносни ритуали, които могат да изпълнят с отчетлива погнуса дори най-коравия свидетел на милото събитие. И това ще продължи, докато някой не се заеме със създаването на съвременен вълнуващ национален сватбен обред, основан на народната ни традиция.