|
| Христофор Караджов |
Ето цифрите, от които човек може да си прехапе езика: агенция Франс прес сметна, че изборите ще струват на кандидатите около един милиард долара, докато списание "Форчън" допуска сумата да бъде тройно по-голяма. За сравнение - на предишните избори през 2004 г. кандидатите са похарчили общо 693 млн. долара, докато изборите през 1988 г. са им излезли само 59 млн. долара.
Хилари Клинтън и Барак Обама прехвърлиха 100-милионната граница в набирането на средства още през декември. Мит Ромни при републиканците харчеше по 100 хиляди долара на ден през първите девет месеца на миналата година. Общо всички кандидати до момента са се заредили с повече от половин милиард долара, далеч преди да стане ясно кой ще остане в надпреварата за Белия дом през есента. Но да не ви затрупвам повече с цифри, защото сигурно ще намерите на много места в превод този материал на Франс прес. Ако не, текстът може да се вземе на английски от тук: (http://news.yahoo.com/s/afp/20080115/ts_alt_afp/usvote2008money_080115150150).
В интерес на истината от година на година расте не толкова цената, колкото броят на рекламите и дейностите, за които участниците в политическия спектакъл плащат. Кандидатите се надцакват от страх да не изостанат и това ги вкарва в непрекъснати нови разходи. Но проблемът дори не е толкова в това колко се харчи покрай изборите, а
откъде идват тези пари
На 5 ноември 2007 г. един от президентските кандидати на републиканците постави рекорд, като събра чрез интернет 4.2 млн. долара за 24 часа. При това не ставаше въпрос за някой от лидерите, а за Рон Пол, конгресмен от Тексас, който има гласовити поддръжници в родния си щат и тук-там на други места, но не набира дори и 5% подкрепа в национален мащаб.
Финансовият рекорд на Пол разкрива тенденция, която искам да спомена. Все повече кандидати в американските избори избягват използването на обществени (федерални) средства за кампаниите си. Тези държавни субсидии се набират, в частност, чрез доброволно отчисление от 3 долара в личните данъчни декларации. Така кандидатите за президент могат да удвоят всеки долар, събран от индивидуални и групови дарения, ако заявят, че искат обществена субсидия. Условието за получаването на пари от държавата е да се спазват строго определени лимити за разходите, които са определени щат по щат. Това в частност означава, че ако кампанията има нужда да наблегне на определен географски регион по стратегически съображения, тези ограничения могат да попречат на наливането на пари в реклами и други политически активности точно където има най-голяма нужда.
Системата, въведена през 1970-те години с идеята да се улесни достъпът до висшата политика за кандидати, които нямат богати донори зад гърба си, работеше добре до 1992 г., когато друг тексасец - милиардерът Рос Перо, се хвърли в президентските избори със собствени 65 млн. долара. Перо взе 19% от вота, като разедини републиканските избиратели (както Ралф Нейдър направи с демократите през 2000 г.), и най-вече показа на всички, че е много
по-лесно да се прави политика, ако нямаш ограничения
как да харчиш парите си.
Джордж Буш (още един тексасец!) пръв от сериозните кандидати отказа изцяло обществено финансиране през 2000 г. и остана да разчита единствено на средства, събрани чрез добре разработена донорска мрежа. Това направи кампанията му доста по-гъвкава и затова демократите също пренебрегнаха държавната субсидия през 2004 г.
Към днешна дата нещата са на път да излязат извън контрол, защото набирането на средства се е превърнало в най-важната дейност на всяка кампания. Размерите на индивидуалните дарения са ограничени по закон и кандидатите прибягват до различни трикове и най-вече влагат невероятна енергия в намирането на нови спонсори. Кандидати, които не могат да съберат много пари за малко време, започват да губят авторитет и подкрепа. Руди Джулиани, например, остави съветниците си без заплати за януари заради финансови проблеми и този факт веднага предизвика поток от негативни коментари в пресата.
В момента има много хвърчащи идеи
как да се оправи системата за финансиране
на кандидатпрезидентските кампании, за да се спре порочният кръг дарения-разходи-нови дарения-повече разходи, който заплашва да изврати непоправимо изборния процес. Нямам място да ги обясня подробно тук, но ето линк към няколко добри четива по темата: http://www.pbs.org/wgbh/pages/frontline/shows/fixers/reports/proscons.html.
Неправителственият Институт за финансиране на (политически) кампании (Campaign Finance Institute, http://www.cfinst.org/) твърди, че само около 1.5% от американците са дали пари на кандидат-президент чрез индивидуални дарения. Изпълнителният директор Майкъл Малбин смята, че решението е да се убедят повече хора да инвестират в изборния процес. Според него, ако дори 3 до 5 % от избирателите вложат по 500 долара в кампаниите, динамиката на американската политика ще бъде променена радикално, защото кандидатите ще бъдат отговорни пред по-широк кръг от спонсори.
Колко американци могат да си позволят да заделят по 500 долара за президентски избори? На пръв поглед доста, като се има предвид, че половината от домакинствата в САЩ имат годишен доход над 48 хиляди долара (http://www.census.gov/). Затова Малбин е оптимист и твърди, че интернет ще насърчава повече хора да участват активно в политиката и съответно да подкрепят финансово кандидатите, които им допадат. Аз обаче съм песимист, защото преподавам на 20-годишни интернет джедаи, които нямат никакво намерение да дават парите си на разни кандидати.
Сигурно е, че терзанията на американските изборни реформатори са чужди на емирите в Абу Даби. Домакините на Буш едва ли биха се впечатлили от гореспоменатите суми. Емирствата прибират по 225 млн. долара дневно от петрол и нито цент от тези пари не отива за изборни нужди.
_______________________________________________________________
Авторът приема читателски мнения на ckaradjo@csulb.edu
