Дори и в абсурдна държава като нашата все още се намират неща, които шокират и будят недоумение. Едно от тях, например, е последният прекрасен нов ред за работа на журналистите в Народното събрание, изкован и приложен лично от председателя Георги Пирински. Навярно високопоставеният държавник много се гордее с най-новото си дадзибао. Вероятно така се е почувствал важен и авторитетен. Господар на положението. Смелчага, дръзнал да обяви война на досадните журналя. Със сигурност са се намерили неколцина, които тайничко да го поздравят за мъжеството. Ама съвсем тайничко, защото публично не върви да одобряваш репресията над репортери. Нали върху микрофоните им се крепи депутатският възход и падение. А пък всички искат да си гарантират възхода.

От новия ред на Пирински не произтече нищо добро. Само неудобства. За Пирински - да обяснява необяснимото. За пресцентъра - да кърши ръце пред колегите, за депутатите - да плюят шефа си, даже за парламентарната кафеджийка Венера - да пъди любимите си журналисти от кафенето, за да има места за народните избраници. Хаосът из парламентарните кулоари само се умножи, до три дни новите правила ще бъдат сгазени, реформата ще се сведе до преместването на няколко мебела от левия кулоар в десния и всичко ще си продължи постарому. Тогава защо му трябваше на Пирински да си взима беля на главата?

Всеки парламентарен председател копнее да блесне, да се запише в историята, да остави, ако не ред, то поне знак, че и той, видиш ли, е минал през високия пост. Комплексът е заложен по конституция, тъй като на парламентарния шеф е възложена първа роля в парламентарната ни република. Той оглавява законодателното събрание - основополагаща институция при сегашното държавно устройство. Формално то избира правителството и премиера, то определя правилата на обществения живот, то парафира договорите и отношенията ни с външния свят. При тези пълномощия на председателя му някак приляга да се държи като началник на държавата.

В същото време обаче парламентарният шеф е протоколен предводител на делегации в чужбина, протоколен гост на чествания, юбилеи и годишнини, говорител на банални речи по празници, бижу на важни медийни събития. Сиреч, малко декоративен участник във властта. Незадоволството, породено от сблъсъка между хартия и реалност, търси да се излее в някакво новаторство. Един забранява тютюнопушенето в парламента, друг гони журналистите от бюфета, та да не подяждат депутатите, трети им чертае свободни и забранени зони и регулира движението на медийното стадо в кошарите на НС. Та и Пирински не избяга от



комплекса за професионална недостатъчност



и се поддаде на изкушението да нахлуе в историята, като поразмести парламентарната мебелировка и, разбира се, задължително срита журналистите, дето и бездруго сриват авторитета на управляваната от него институция.

Психологическият проблем с функционалната недостатъчност на парламентарния шеф се утежнява още повече от неспособността му да се справи с преките си служебни задължения - предотвратяване на порочната практика за гласуване с чужди карти, налагане на глоби за провинилите се, тежки наказания за депутатите, които почти не ходят на работа, изобщо - строгото съблюдаване на правилата за работа на народните представители. И като не може с депутатите, погва журналистите. Защото според общото разбиране на депутата никоя репресия за тия "платени драскачи" не е достатъчна.

То ако питате г-н Пирински, най-добре е



журналистите изобщо да не му припарват в институцията,



с изключение може би на държавните БТА, БНТ и БНР. Доволни от подобен развой ще са и самите депутати - не ще има кой да снима герданчето на Татяна Дончева и празната зала посред работен парламентарен ден. Но за жалост времената на Тато-литарната система отминаха безвъзвратно. Атавистичният стремеж към връщането им обаче е неизкореним.

Новият прекрасен парламентарен свят в главата на Пирински е проявление и на болестта, която прихващат всички високопоставени политици с канцеларски манталитет. Неспособни да решат голямото, да налагат принципи, да се опълчат срещу институционалните пороци, те се заемат да разставят червени шнурове и да чертаят зони на придвижване. А цялото това дребнотемие се гарнира с императорско високомерие.

В името на справедливостта трябва да отбележа, че сегашният началник на парламента единствен се постара да облагороди "пресгалерията" и даже отпусна два компютъра и широк плазмен екран за журналистите. Но защо вместо шнурове Пирински не вземе да инсталира още компютри, например. Е на това му викам аз "нов прекрасен ред"!