Визитка

Диана Ковачева е родена в София през 1975 г. Завършила е право в СУ. Работила е в Института по правни науки към БАН и в международния отдел на Министерството на правосъдието. От 2002 г. е изпълнителен директор на "Трансперънси интернешънъл България".



- Г-жо Ковачева, корупцията е тема на поредния вот на недоверие в парламента. Ще намери ли опозицията достатъчно аргументи, за да докаже, че този проблем е излязъл извън контрол в България?

- Струва ми се, че не това е най-важният въпрос в момента. Защото политическият поглед към явлението има смисъл само когато говорим за политическа воля за справяне с корупцията. Безспорно корупцията сега излиза като сериозна тема, но за нея се говори от години. През последните 6 години, в които се смениха различни правителства, тя продължава да бъде един от проблемите, с които никой не успя да се справи. В индекса за възприятие на корупцията на "Трансперънси интернешънъл" от 180 държави в света се оказва, че България не успява да повиши сериозно своя индекс през последните 6 години. Макар че в доклада на ЕК като че ли за първи път на експертно ниво от страна на комисията беше коментиран проблемът с несправянето с корупцията и организираната престъпност от страна на България.

- В този смисъл добре ли е подбрана темата за вота? Защото, от една страна, корупцията е присъща и на предишните правителства, а от друга - трудно може да се измери.

- Безспорно това е универсална тема. Трите предишни вота на недоверие бяха по отделни сектори - образование, здравеопазване и борбата с бедствията. Този вот е по-различен, защото е по-цялостен.

- Точно заради това няма ли опасност дебатът да се превърне в говорилня?

- Това наистина е някаква опасност, защото корупцията дори не е легален термин в Наказателния кодекс. Там се говори за подкуп, за търговия с влияние. Докато говоренето за корупция е силно размито, особено когато се прехвърля от една институция на друга. Проблемът при това говорене е, че обикновено се подминава проблемът. Корупцията наистина трудно се доказва, но до този момент нищо не е направено, за да бъдат стимулирани и да се чувстват достатъчно сигурни хората, всеки един от нас, за да се явят като свидетели за корупционно престъпление. Според мен това е един от основните проблеми. При нас непрекъснато постъпват сигнали за корупция от граждани, но никой не иска да свидетелства, защото се страхува, че няма система, която да го защити. Ето това е конкретен разговор, това е конкретна тема. Разбира се, тя не може да бъде обект на вот на недоверие към правителството, но във всички случаи се вплита в основата на несправянето с проблема. Защото ти се справяш с едно престъпление като корупцията, когато успееш да докажеш, че е извършено, и посочиш лицето, което го е извършило. Това беше посочено и от ЕК като сериозен проблем.

- Какви са вашите очаквания за парламентарния дебат?

- За мен е важно, че темата за корупцията отново се поставя във фокуса на общественото и медийното влияние, този път на едно по-високо ниво. Защото ние се опитваме да го правим, но от позицията на гражданския сектор, от позицията на негативния поглед, на критиците. Парламентът е мястото, където би следвало да се насочи вниманието за справяне с корупцията, защото оттам тръгват законите. Макар че в едно от нашите изследвания парламентът също е посочен от българските граждани като институция, силно засегната от корупцията.

- Според световния корупционен барометър парламентът е с много висок показател като институция, поддаваща се на корупция, веднага след политическите партии и съдебната система. От друга страна, самият той трябва да посочи виновните за корупцията извън себе си. Не е ли парадокс това?

- По-скоро ми се струва, че в случая ще се опитат да посочат виновните сред себе си и в себе си. Защото виновните извън тях могат да бъдат посочени само от съдебната система. Но така или иначе важно е да се говори на всички нива за корупция, и то търсейки начин да се справим. Не знам до каква степен просто смяната на едно правителство с друго ще повиши ефективността за справяне с корупция. Защото всъщност това, което се наблюдава и от международните организации, е, че ефективността се дължи на липсата на капацитет на институциите да се справят с корупцията. А това не е само политическото ниво. Тук говорим и за администрация. Струва ми се, че задачата на всяко едно правителство не е лека, защото към сега съществуващите проблеми за справяне с корупцията се прибавя още един нов - усвояването на европейските фондове. Една възможност за безкрайни корупционни схеми, които, ако не бъдат прекъснати в зародиш, ще продължат да напластяват и в чуждестранните инвеститори, и в международните организации идеята, че тук има корупция.

- Смятате ли, че правителството показва воля да прекрати в зародиш тези практики?

- Досега няма изследване, което да е измерило волята на което и да е правителство. Всъщност правителството, взето като съвкупност от министри, дори да демонстрира воля за борба с явлението, администрацията трябва да се ангажира с ежедневното справяне с корупционните практики. Струва ми се, че може да се препоръча по-сериозна насоченост на дейността на антикорупционните институции в България. Защото има специализирани комисии и агенции, които се занимават точно с тази дейност. Бих препоръчала по-голяма ефективност и публичност на данните, до които достигат, за да може не само да се твърди, че има резултати в борбата с корупцията, но и те да бъдат подплатени с конкретни факти.

- Ако се измери ефектът от дейността на създадените множество антикорупционни комисии, той не клони ли към нула?

- Трудно е да се определи какъв е ефектът от тяхната дейност, защото те са нарочени, че трябва да се справят с корупцията в България, а всъщност нямат никакви разследващи функции. Нито собствен бюджет, който да им осигурява една политическа и финансова независимост. Това в някаква степен още в зародиш обрича техните усилия и ги превръща в пощенска кутия, която препраща сигналите.

- Какъв е смисълът тогава от съществуването им?

- Смисълът е в надеждата, че в един момент тези комисии ще изградят своя административен капацитет и ще станат ефективни. Трябва да има такива структури, безспорно. Въпросът е дали да са една, три или пет. Проблемът не е в съществуването на структурата, а във функциите, с които тя е снабдена.

- Тези структури изглеждат безпомощни и защото непрекъснато съобщават, че нямат сигнали за висши представители на властта или че не са оторизирани да ги разследват?

- Струва ми се, че не е съвсем вярно, че не се получават сигнали. Сигнали се получават, въпросът е, че те наистина не могат да ги разследват. Според мен един от много сериозните проблеми, свързан с разкриването на корупционните престъпления, е изтичането на информация. А това е проблем и в МВР, и в прокуратурата, и в съдебната система. Изтичането на информация засяга не само лицата, които свидетелстват за корупция, а всички доказателства, и то не само в процесуален смисъл. Засяга възможността разследващите да реагират бързо и адекватно. Трябва много внимателно да се преценява кои са хората, до които достига информация. Също така да се действа бързо. От прокуратурата често са споделяли във форуми, които сме организирали, че информация изтича заради бавния ход на самото разследване. Когато при тях постъпи сигнал за корупция, те не могат достатъчно бързо да вземат мерки, защото трябва да минат през поне още две институции, за да получат разрешение да действат. В рамките на това преминаване наистина изтича информация.

- Как според вас работят вътрешните системи за самоконтрол, след като все още чакаме Брюксел да ни подтиква за всяка следваща стъпка в борбата с корупцията?

- Вътрешният контрол не работи на достатъчно добро ниво. Инспекторатите на отделните министерства на практика не са изработили ефективни системи за оценка на риска дори. Което е една от първите стъпки за това да работят ефективно. Наблюдава се някакъв спор, предимно по отношение на конфликта на интереси, между инспекторатите и дирекциите по човешки ресурси за това кой отговаря за конфликта на интереси в администрацията. В този смисъл липсва достатъчно ефективна система за проверка на декларациите, които подават държавните служители за своето имуществено състояние, за конфликта на интереси. Липсата на такава информация във всички случаи води до реакция постфактум.

- На форум, организиран от "Трансперънси", отбелязахте, че много бързо, за три-четири дни, е отшумяла реакцията по междинния доклад на ЕК, в който натрапчиво ни напомниха за проблема с корупцията по висшите етажи?

- Струва ми се, че стана така, защото бяха извадени някакви конкретни теми, които всъщност не дават цялостна светлина върху общия проблем - че България като цяло не се справя с корупцията и организираната престъпност. Сред тези детайли е закриването на безмитните магазини и моменталната реакция на правителството по темата. Това като че ли отклони общественото внимание от същинския проблем. А може би се уморихме, може би вече не ни убожда чак толкова информацията за проблеми с корупцията.

- Все пак решението за закриването на безмитната търговия не беше ли смела стъпка от страна на правителството?

- Безспорно, но във всеки случай с изпълнението й някак си приключи коментарът по доклада на ЕК изобщо.

- В същото време със създаването на енергийния мегахолдинг властта започна спор сама със себе си как да не го превърне в поредната партийна хранилка...

- Според мен рискът при политическите партии е, че нямат механизми да бъдат прозрачни, не говоря за това дали искат или не. Ние с този факт се сблъскваме няколко поредни години, в които наблюдаваме кампании и избори. Дори когато партиите искат да ни дадат достъп до своята документация, те не успяват да го направят достатъчно ефективно, защото в щабовете цари пълен хаос. Което говори, че няма механизъм за прозрачност в партиите. В този смисъл смятам, че политическите партии не се ползват достатъчно от гражданското участие и гражданския натиск.