Картата на Сърбия, която днес прилича на поизгризан мях на гайда, има в най-южната си част къс издатък като ручило, вдаден между Албания и Македония. Там, южно от Призрен, са деветнайсетте села, населени с "горани" (по името на областта Гора), част от които са с българско самосъзнание. През 1991 г. гораните са почти 17 000, а след 1999 г. - под 14 000. Днес се смята, че не надвишават 10 000. Отвъд границата с Албания областта Гора продължава. Внимателните изчисления показват, че там живеят общо още около 45 000 горани и техните потомци. Албанската историография често твърди, че населението в областта Гора е новопридошло от източните български земи, тъй като в песните им твърде често се пее за Черно море. Това обаче едва ли е вярно и дори кратък исторически преглед може да го покаже. Архаичният говор, старинният фолклор, запазените обичаи по-скоро отреждат един друг произход на това население, което обитава тези краища повече от 12 века.



***

Гораните са само малък остатък от първото славянско заселване на областта. Общ поглед върху археологическия материал от Косово и съседните му територии показва присъствие на славянски племена от българската група (напр. берзити), които се установяват трайно във втората половина на VIII в. или най-късно в самото начало на IХ в. Съществуват писмени извори, които дават възможност да се предполага и по-ранно заселване в Косово, но засега това не може да се усети археологически. Точно тези племена осигуряват присъединяването на Косово и днешна Македония към България през 842-843 г. Смята се, че това е възможно при отсъствието на данни за военен поход на хан Пресиян в югозападните български земи. Малко по-рано, през 839 г., започва първата българо-сръбска война. Причините за нея остават неизвестни. Хан Пресиян съвсем неочаквано започва поход към сръбската държава, току-що обединена от жупана Властимир. Дотогава, по думите на Константин VII Багрянородния, "българите живеели в мир със сърбите, обичали се едни други и били съседи". Вероятно имат основание онези изследователи, които



виждат в тази война "дългата ръка" на Византия



Дали в историческите бъркотии сведенията за поход на хан Пресиян към Косово и Македония са се изгубили, или пък наистина славянските племена тук са предпочели да се присъединят с желание към България е невъзможно да се твърди с категоричност. Така или иначе Косово остава българска област чак до залеза на Първото българско царство през 1018 г. Както и на цялата територия на България и тук около средата и през втората половина на IХ в. се усеща осезаемо увеличение на населението и уплътняване на обитаваната територия с нови славянски заселници.

Двайсетина години по-късно, през 1040 г., Косово заема средищно място във владенията на цар Петър Делян (1040-1041). Коронован за цар в Белград, синът на цар Гаврил Радомир (1014-1015) се отправя на юг към старата си бащина столица, като присъединява към владенията си всички територии, през които минава - на първо място Косово.

Странно, но отново косовският град Призрен е в центъра на следващия опит за отхвърляне на византийската власт. Тук през 1072 г. се събират силите на въстаниците, за да поемат към Скопие. Предварително е постигнато споразумение между Константин Бодин, внук на Самуиловата дъщеря Теодора Косара, и българските първенци начело с Георги Войтех, които го поканили да заеме българския престол.

За първи път част от Косово влиза в границите на Сърбия в края на ХII в. Печ и неговите околности са присъединени от крал (от 1217 г.) Стефан Неманя (1196-1227). Окончателното присъединяване на цялата останала част от Косово към възстановената вече българска държава трябва да се отнесе най-късно до края на управлението на цар Калоян (1207). Около средата на ХIV в. и до 1257 г. по-голяма част от Косово е във владенията на скопския болярин Константин Тих, избран през същата година да заеме търновския престол. Поне още няколко десетилетия преобладаващата част от областта е в границите на България. Краят на ХIII в. е зает с борбите на българските царе за оцеляването на държавата - борба, в общи линии успешна, но свързана със значителни териториални загуби. След края на ХIII в. Косово никога повече не влиза в границите на България. Опитът на цар Михаил Шишман (1323-1330), талантлив военачалник и мъдър управник, отново да разшири България на запад се проваля злощастно (битката при Велбъжд, 28 юли 1330 г.). След средата на ХIV в. големи части от Южно Косово са в границите на владенията на прилепския крал Вълкашин и сина му Марко (до 1395 г.).

Косово е



свързано не със зараждането на сръбската държава,



а с времето на най-големия й разцвет около средата на ХIV в. Крал Милутин (1282-1321) установява трайно сръбската власт чак до Косовската битка (15 юни 1389 г.). В областта се намира и духовният център на държавата - Печката патриаршия. Четиринадесетото столетие е времето на бурно строителство на крепости, владетелски замъци, църкви и обители. Започва и разработката на мини за добив на оловно-цинкова руда, която наред с добива на сребро осигурява финансово кратковременното териториално разрастване на Сърбия около средата на ХIV в. През втората половина на ХХ в. в малката автономна област (10.9 хил. кв. км) се добива 2/3 от оловно-цинковата руда и се осигуряват 4/5 от оловото в Югославия.

През ХVII в. започва по-интензивно нахлуване на албански заселници в Косово. Най-късно до края на ХVIII в. се съхранява българският характер на населението в Косово.

Косово е присъединено към Сърбия отново по Букурещкия мирен договор от 1913 г.

С раждаемост, достигнала чудовищни размери, албанците в Косово извоюват през ХХ в. "победа в леглото" (ако използваме известния израз, употребен за българите през първата половина на ХIХ в.).



Любимата Византия



В средата на март 2004 г. под спокойния поглед на всякакви международни миротворци в Косово бе измината последната крачка към почти пълното етническо прочистване на областта. Част от това прочистване бе цялостното или частично унищожаване на повече от 30 църкви, някои от които могат да се видят вече само в учебниците по средновековна архитектура.

Месец след погромите по инициатива на генералния секретар на ЮНЕСКО е изпратена мисия, която да установи пораженията върху паметниците на културата. Сред специалистите в тази мисия е и доц. Бисерка Пенкова, преподавател по история на изкуството в Националната художествена академия "Николай Павлович". Мисията установи, че сред унищожените православни паметници са старата съборна църква "Св. Богородица Левишка" в Призрен, целият комплекс от сгради на Призренската архиепископия, голямата възрожденска църква "Св. Никола" в Прищина, Девичката обител и още цяла редица средновековни, възрожденски и съвременни православни храмове.

Единствено италианският контингент от така наречените миротворци е изпълнил задачите си по време на погромите. Отблъсквайки албанските атаки, той е спасил световни паметници на изкуството като Дечанската обител и Печката патриаршия.

Преди по-малко от две седмици на интернет страницата си косовското министерство за търговия и индустрия обяви някои от плановете за поредната балканска ревизия на историята, като посочи православните сръбски църкви и обители като принадлежащи на византийската култура. Така световноизвестните средновековни православни паметници от територията на областта вече са обявени за византийски. Струва ми се, че това е само началото на пренаписването на историята на този край.

На Балканите все така става. Всичко, което не трябва да е дело на съседите, с лекота се обявява за византийско. И защо не - днес няма държава Византия, значи няма кой да претендира за наследството.



***

Историята на Косово трябва да принуди у нас тези, които мислят да признават независимостта на тази област, не три, а триста пъти да мерят, преди да срежат последните връзки на областта със славянските й корени. Независимо от българската реакция обаче е сигурно едно. На Балканите с международна помощ бе създадено ново огнище на напрежение и на конфликти, което ту ще тлее, ту ще се разгаря още много десетилетия за радост на създателите си.