Празник като вчерашния ни напомня, че някога сме загубили независимост, а после са ни я възстановили благодарение на приятелска велика сила.

Празник като вчерашния напомня, че за свободата най-често се воюва и че нашата е малко нещо дар.

Българите като маса гледаме своята история не през очите на Богдан Филов, Симеон Радев, Николай Генчев, Георги Марков, Божидар Димитров, а през лирическия патос на Вазов. Затова и Освобождението нам се представя със съпътстващите армагана наслоения...

Нека да ни сочат с присмехи обидни

счупен'те окови и дирите стидни

по врата ни още от хомота стар;

нека таз свобода да ни бъде дар!

("О, Шипка!" - Иван Вазов)

Дири от хомот, окови, дар... Стид ли е това? (Защо "стид", а не shame?) В тогавашните представи за международна чест в стълбицата на ценностите най-високо стои военната мощ. Нещата не са се променили кой знае колко. Да си завоевател е чест. Да си завоюван е "стид".

Завоюваният дължи на завоевателя подчинение и други свои ресурси. Освободеният дължи на освободителя благодарност, която



освободителят често разбира като подчинение (а как иначе)



Тези ситуации се менят. Дори великите сили или предхождащите ги племена са били завоювани, както и невеликите (като нас) са завоювали немалко комшии през историята си.

Борбата за надмощие продължава. Друг международен морал има, уви, само привидно. От тази гледна точка да упрекваме великите сили, че разпарчетосват Балканите или че нашите национални интереси са тяхна жертва, е мантра с привкус на хленч и дефицит на здравомислие.

Великите сили мислят за своите интереси, а не за нашите. Грижа ги е за свободите на личността по-малко, отколкото би се искало на индивидуалния ратник за човешки права.

Великите сили са велики, защото управниците им имат приемственост в борбата за международно влияние, както и съответстващ демографски и военен потенциал. Ние сме получили независимост, защото една велика сила е използвала верската и племенната си близост с нас за мобилизиращ народното въодушевление фактор и е преследвала имперските си интереси. Така тази велика сила е натупала друга не толкова велика. За втората това си е било агресия и откъсване на територии.

Ние обаче не трябва да забравяме абсолютната истина, че хиляди руски селяни загинаха по нашите полета, далече от родните хати и семейства, в резултат на което получихме право на собствен самостоятелен политически, стопански и културен елит в съответни граници. (То горе-долу това е всъщност държавата.)

Може би за нас биха загинали хиляди немци, хиляди англичани, хиляди японци? Може, но по-вероятно - не. И не го направиха. Затова е "стид", а не "shame".

Дължим ли нещо? Вечна политическа дружба(синоним в случая на послушание)? Топли думи в читанките? Военни бази?

Вечна политическа дружба между голям и малък все още означава липса на независимост, следователно не дължим. Но почетни политически знаци за маркиране на общонародната признателност към Русия дължим. Липсата на такива би означавало липса на приемственост в области, в които липсата на приемственост е не просто липса на капацитет за величие, а държавническа негодност, туземщина.

Тъкмо подобно поведение е предпоставка за държавна слабост. За съжаление именно поради "подарената" свобода политическата ни класа е склонна към два порока в тази посока.

Първият е верноподаничество към великата сила дори повече, отколкото самата сила изисква. Цари надпревара, ако щете. У нас верноподаничеството към чужда (организирана) велика сила гарантира власт по-лесно, отколкото верноподаничеството към националните (неорганизирани) интереси.

Вторият порок е, че навиците за такова верноподаничество не са добър влог в какъвто и да било политически съюз. Не помага на самия съюз в хуманен план, руши моралните основи на съюза. Съответно отслабва косвено и нас.



Великите преследват свои, а не наши интереси



В това преследване те са склонни да нарушават писани и неписани международни норми. Функцията на по-малки съюзници като нас е да бъдем коректив на такива грешки, защото имаме повече познание за двете страни на барикадата.

Малките би следвало да напомнят на политическо ниво, че относителната хармония в света се дължи на спазване на норми - най-вече от великите. Когато един велик откъсва територия, от една страна, за да направи друга държава, той разчита на благодарност. Вече изяснихме какво значи благодарност на малкия към големия. Когато великият го прави за област като Косово, но не го прави за голям народ като кюрдския, това означава, че освен интереси няма предвид нищо друго.

Лев Толстой смяташе, че великите са по-вредни за земята от малките. И аз го смятам. Следователно за "стид" и "shame" не би трябвало да има никакво място, ако политическата класа на малките се държи достойно.

Великите не са вечно велики. Човеците на земята са крайно невръстен вид, а държавите на човеците в сравнение със земната история са нещо преходно и тленно - като еднодневка по кората на Байкушевата мура.

Трябва да сме благодарни за помощта и да отстояваме нормата там, където можем, дори с риск от мъмрене. В такива жестове е величието на малките.

Като казах жест, и се сетих за сестрите ни от Либия. Освобождението беше жест, но не просто от страна на сляпата историческа съдба. И си представих как България кани Сесилия година след радостта и я среща като звезда. Сесилия (макар и не Саркози) в България - това би харесало на целия свят, дори на Карла.

А и ние бихме се харесвали повече след такъв жест - малките стават достойни, когато не забравят.