През 1996 г. бяха приети два закона - за държавното имущество и за общинското имущество. Пред местната власт стоеше предизвикателството да организира общинските дейности в адекватни стопанско-организационни форми.

Периодът 1996 -2001 г. премина под знака на приватизацията. На общинско ниво бяха разпродадени всички атрактивни обекти - магазини, складове, аптеки, терени. Централните улици на големите градове грейнаха с лъскави витрини и кокетни кафенета. Гигантската трансформация на собствеността събуди предприемчивостта у българите. Наред с това хора, облечени с власт и партийни привилегии, за броени дни се сдобиха с огромни активи. Неясна остана цената, която са платили за едрите си придобивки, и как е бил защитен общественият интерес. Настани се горчивото усещане, че правилата не са еднакви и не важат за всички.

След 2001 г.,



когато обектите за продажба попривършиха,



на въоръжение бяха извикани нови форми на трансформация на имущество - "заменки" и апорти. В края на мандатите си - и през 2003, и през 2007 г., общинските съвети масово осребриха пребиваването си във властта чрез замени на атрактивни общински имоти с частни. На последната си сесия за 2007 г. пловдивският "парламент" разреши 63 замени! Понесоха се легенди за цената на един съветнически глас. Ако някой направи статистика, ще се види, че инициативата за замяна винаги е на частния инвеститор и може би само в 1 % от случаите е на общинските власти. И със сигурност ще се установи, че общинските терени струват много повече от "насрещните" частни имоти.

Другият способ за законно, но нецелесъобразно разпореждане с общински активи е апортирането им. Апортът дава възможност общината да се включи в търговско дружество - също както всеки друг съдружник или акционер. Както гражданинът може да се разпореди със свое имущество, така и държавата и общините би следвало да могат да се разпоредят с частно общинско или частно държавно имущество.

Проблемът е, че чрез замяна и чрез апорт се заобикалят два важни принципа - на състезателното начало и на постигане на възможно най-добрата цена. Ето срещу това обществото и най-вече законодателят трябва да реагират. И реакцията е една - създаване на по-ясни правила за разпореждане с имущество при отчитане и непременна защита на обществения интерес. В тази посока е и докладът на Сметната палата за разпоредителните сделки с държавно и общинско имущество, който е категоричен - липсват ясни и прозрачни процедури за замяна и апортиране на държавни и общински имоти.



Специално разследване заслужават замените,



разрешени от министрите Нихат Кабил и Асен Гагаузов. Всеки ден изскачат скандални случаи. Особено внимание заслужава и апортната треска в големите общини. Любопитно, че тези сделки обединяват общински съветници, които иначе са непримирими политически врагове! Консенсусът и тематичното мнозинство, което те формират, за да извършат поредното разпореждане, няма нищо общо с положената клетва за служба в името на общността. Личният ми горчив опит показва, че в общинските съвети отсъстват гражданският и партийният ангажимент, раждат се порочните "динамични трапезни мнозинства" - безконтролни и неподсъдни. Отговорността е лична, не колективна, и както един общински съветник нагло ме "просветли": "Най-много да дърпат кмета, ти да си видяла осъден общински съветник?"

Към 1996 г. общините организираха своите дейности чрез общински предприятия, които имаха т. нар. извънбюджетни сметки. После тези сметки бяха премахнати и общините се втурнаха да организират всяка общинска дейност в отделно търговско дружество. Новата мода обхвана и услуги, за които се събират такси - например отдаването на тържища, пазари, рекламни площи, извършването на граждански ритуали - сватби, погребения. Възможността общинските дружества да работят по Търговския закон като самостоятелни субекти даде добри резултати в някои области, но се натрупаха и негативи.



Общинските фирми се превърнаха в софри,



поделени между разноцветните групи. Източваното от тях започна да пълни партийни каси и частни джобове. Част от дружествата фалираха и общините се разделиха с огромни активи - терени, сгради, инвентар, без да могат да се намесят, защото не са страна в процеса по несъстоятелност.

Мога да напиша прелюбопитно четиво за това как беше източено русенското ЕООД "Общински автотранспорт". Как са правени ремонти за 7000 лв. на возило при стойност на един автобус под 3000 лв. Как са зареждани с горива на цени, по-високи от тези, на които продаваха бензиностанциите в града. Как са купувани гуми, климатици... И как накрая при разпродажбата на източеното дружество от Агенцията за държавни вземания бившият кмет на Русе си купи едната автогара, а неговият ортак взе другата!

Всичко това ме мотивира да внеса проект за промени в Закона за общинската собственост, който има за цел да създаде ясни и подлежащи на контрол процедури, които отчитат и защитават обществения интерес. Те се свеждат до следното:

- Общините да инициират замени само когато това е необходимо за инфраструктурен общински проект, който е елемент от програмния бюджет на общината;

- Апортирането да се ограничи като практика. Вместо него общините да активизират публично-частното партньорство в граждански дружества;

- Да се реабилитира общинското предприятие, като се даде възможност на общинските съвети да изберат най-добрата форма за защита на обществения интерес.

Добра новина е, че законодателни инициативи в тази материя имат и други депутати - както от опозицията, така и от управляващото мнозинство. Надявам се крайният резултат да са добри регулации, а не полумерки от вида "врата в полето". Само така ще покажем политическа воля за справяне с местната корупция.



*Елеонора Николова е бивш кмет на Русе. Бе избрана за зам.-председател на новосъздадената Единна народна партия.