На спирката срещу хотел "Плиска" през прозореца на автобуса видях Васил Попов. Беше с обичайната си тъмносиня риза, само по риза в студената пролет и по лицето му се стичаха сълзи. Това ме изуми повече, отколкото, че го виждам; сега, когато той повече от четвърт век е вече мъртъв. Никога не съм помислял, че Васил Попов може да заплаче, а и не си спомням някой да е разказал такъв случай. Като се знае колко и какви неща се разправяха за него, подобно събитие бездруго щеше да се е разчуло. То сигурно би било също такава сензация, както и сълзите на икона в католическа черква.

Докато автобусът бавно и безсмислено се препълваше, докато навалицата от спирката упорито се тъпчеше в него, Васил напрегнато се взираше през стъклото, взираше се така, сякаш някого изпиваше с поглед и този някой бе зад гърба ми. Озърнах се. Възрастна жена държеше на ръце малко разчорлено момиченце и то неуверено махаше с разперени пръстчета. После някой отстъпи място, жената седна и детето се скри за очите на мъжа. Лицето му стана още по-печално, по-точно - още по мрачно и от това, че тъгата му изглеждаше повече като суровост, той съвсем заприлича на Васил. Погледът му беше също тъй внимателен и тежък и също като него се възвисяваше над навалицата на спирката, макар съвсем да не беше най-високият в нея. Освен това бе и млад, с десетилетия по-млад от последния път, когато го видях.

Аз вече не се заблуждавах, ясно беше, че това е съвсем друг човек, но необикновено оставаше това, че в света се е появил още някой, който така да прилича и също така да се отделя от всички, както отдавна оттеглилия се в смъртта писател. И когато автобусът с труд се отлепи и захъхри нагоре по Цариградското, наклонен надясно към едва затворените си врати, образът на Васил остана като отпечатан върху стъклото и зад него тежко и на тласъци преминаваше прашният и объркан град, в какъвто София се бе превърнала вече в негово отсъствие.



А за Васил Попов "присъствието" бе знакова дума



Самочувствието му на писател бе изумително дори за нелишената от претенция българска литература. Не знам мислел ли е за безсмъртие, като повечето изкушени с перо, но към присъствието си в своето време бе чувствителен. И присъстваше. Силно, бих казал, дори с натиск. Защото мълчанието бе обичайният начин на отхвърляне, който му бе прилаган от литературната номенклатура в свирепата му младост. И той бе свикнал да влага цялата си тежест в присъствието. Днес, след толкова години, с горчива тръпка осъзнавам, че как немалко съвременници вече не са чували за него. Разбирам това и все пак не искам да го обидя, като тръгна да обяснявам. В литературата това може да се случи на всеки и на повечето от нас наистина ще се случи. Но отдръпването на Васил Попов във вечната сянка ме натъжава.

В последното лято на живота му се засякохме в тъй жлъчно коментираното писателско летовище край Варна. Васил работеше нещо, сценарий май, и вечер се появяваше с бутилка минерална вода. (Доста необикновено за човек, който обичаше да завършва денонощието в бара и на чиято маса кацаха ред нощни знаменитости, а и куп ослепителни жени.) Въпреки това неизменно правеше опит да плаща сметките. Това бе най-изразителният рефлекс на неговото прочуто бохемство, предмет на завист и на злоупотреби от обикновени аркашки до писателски партийни секретари.

Със силния си нисък глас разказваше невероятни сюжети, в които



неправдата побеждава свестния човек,



но той все пак я надвива, защото запазва достойнството си. Понякога вечер се появяваха самите герои на тези истории - капитани за далечно плаване, железни юристи, девненски инженери и строители. Васил държеше на тези трапези да присъстваме с жените си и ние с Янко Станоев го спазвахме. Запомнил съм го странно омиротворен, замислен, изслушващ и насърчаващ. И разбира се, не подозирах, че се разиграва последното действие на живота му...

Този живот му бе поднесъл каскади от сблъсъци, а после и тихо, но откровено ръмжене. В края си, кой знае защо, поиска от Васил нелеп компромис и побърза да секне, като че уплашен, че той наистина ще го направи. Размина се Васил и с компромиса, и с живота си.

Бях се затворил тогава в една махала над Трявна, колкото да поразходя пишещата машина. Беше добро място - без радио, без телевизор. На втората седмица слязох до градеца да телефонирам. Помня, че купих свещи и вестник. И едва горе, в къщата, прочетох за смъртта му. Лошата новина бе вече остаряла. Васил си бе заминал завинаги...

Още си мисля, че това чудовищно припознаване на спирката бе някакъв знак от него. Но знак за какво? Онова време му бе тясно и грубо, днешното как би му прилегнало - не знам. Имаше немалко между нас, които то отказа да приюти, някои от тях направо бяха чужденци в него. Никога не бях се запитвал дали те биха намерили своя пристан днес, в това, което дотук съградихме.

Може би да.

И също тъй може би не.

Ние, които останахме (засега) да се справяме с бъдещето, най-вероятно не преуспяхме в това. Безсмислено е да гадаем оценката на мъртвите, всеки от нас го чак собствена смърт. Но че Васил Попов се яви на булеварда не с упрек, а със сълза, това може и да означава нещо...