Сетих се за една смешна картина на руския художник Решетников - "Опять двойка". Беше много известна по време на Голямата дружба. За който не знае - на нея е изобразено току-що върнало се от училище момче очевидно с поредна издънка в бележника. Стои с чантата гузно, близките го гледат укоризнено; сестрата отличничка - с повече строгост, а майката - с разочарование...

Само братчето и кучето не разбират положението; първото се хили, а второто се хвърля да го близне...

Нашата татковина стои по този начин в ЕС. Не разбира тези юпита ли са, евробюрократи ли са, защо с такава дребнава страст са изпъстрили бележника й за втори клас с цафета... Не може да е другояче, освен там просто да ни мразят, мисли част от татковината - управляващата част.

Аз пък мисля, че всичко е грешка на превода. Не в буквален смисъл, а в манталитетен.

Един виц, свързан с взаимоотношенията властови център - периферия по съветско време звучеше така: говори каквото трябва и прави каквото си щеш. Тоест - говори за вечна дружба, по-Голям брат и общо светло бъдеще,



и тихо си покрадвай: тъй върви светът от памтивека...



Смяната на Големия брат си преведохме така: това засяга посоката на поклоните (не към Мека-Москва вече, а към Медина-Брюксел). Но не засяга основните принципи, които опозицията смята за мутренско-баджанашки, а властта трактува като целесъобразност и реализъм. (Властта и опозицията си менят местата, не и принципите.)

Нещо не се разбрахме. Оттам и обидата.

Понеже още с картината поех по руска естетическа орбита, ще продължа. Наскоро благодарение на похвалното приложение на един наш вестник пак изчетох някои фейлетони на Зошченко*.

В разказа си "Капан" ироничният автор пише за съветски революционен гражданин, пратен да "опознае буржоазната култура и да попълни гардероба си" в Германия. Най се впечатлил гражданинът от следното: "Даже такива второстепенни места като, извинявам се, тоалетните и те светят с небесна чистота... Какво е това, мисли си той, по дяволите. Нашата страна е водеща по отношение на политическите течения, а що се отнася до чистотата, силно изоставаме."

Както и да е, гражданинът се озовал самозаключен в тоалетната, взел да блъска отвътре, докато събрал тълпа. Оказало се, че за да излезе, просто е трябвало да пусне водата - и вратата автоматично се отключва. Но отде таквиз навици, а?

Отде таквиз навици? Да си пускаме водата след миризливото осребряване на политическата власт и не по-малко задушливото превръщане на икономическите възможности в политически фактори? И отде да вземем такива хигиенисти?

Че нали най-чистите духом граждани не се натискат за политиката, щото тя е, с извинение - нужник, а там - само по неизбежна нужда, със запушен нос, после - веднага на въздух. Каква вода, каква чистота? Затам се натискат гражданите, които издържат, стискат зъби и знаят защо го правят. Иначе защо, ако я няма после тортата на сладките облаги, вкл. еврофондови, да търпиш вонята и да си образуваш нерви?

А ние си превеждахме, че като е нужник, все е нужник. Пък онези там искат качествени отличия. Уж едно и също, а при тях - "вълшебна чистота, сини стени, на поличките теменужки цъфтят. Направо не ти се иска да си тръгнеш. По-добре, отколкото в кафене."**

Между другото разликите в манталитета мога да посоча и с друг пример с азиатски произход. Имах състудент от Средна Азия, много добро момче, което не получи диплома по следната причина. Не посещаваше лекции и не си взе няколко изпита. Когато дойде време за дипломиране, го отрязаха. Той ми се ожали. Беше убеден, че ректорът го мрази, и затова не му е дал документ за завършване. Един час го убеждавах, че е трябвало да иде на изпити и да ги издържи. И че ситуацията му е не въпрос на симпатия и антипатия. Така и не ме разбра.

Говорехме на един уж език, но явно мислехме на различни. Както е и при нас с ЕС в случая.

А преводът не е проста работа. Ще го илюстрирам пак със Зошченко. По-горе похвалих просветителската приумица на въпросния вестник. Сега ще си взема част от похвалата назад.



Зошченко се е поизгубил в превода



В "Баня" авторът разказва за обществена баня и хаоса в нея. "И такъв шум се вдига от прането - просто ти се отщява да се къпеш. Не чуваш къде се триеш със сапуна. Един грях. По дяволите, мисля си. Вкъщи ще се доизкъпя."

Този "един грях" ме смути. Защо грях? И защо не два или три?

"И шум такой стоит от стирки - мыться неохота. Не слышишь, куда мыло трёшь. Грех один. Ну их - думаю - в болото. Дома домоюсь."

Руският идиом "грех один" значи нещо като "срамота" или "безобразие" по нашему.

А "в болото" - нещо като "майната им" или "да си гледат работата". "По дяволите" е вносен идиом, неприсъщ на родната реч. Шири се главно в преводната литература. Потърсих името на преводача - няма.

На края на въпросното приложение видях и реклама: "Очаквайте следващата книга от поредицата - Стефан ЦвайК роман". Мерси, викам си. И тук като с Брюксел - пак двойка.

----

* Михаил Зошченко (1895-1958). Между другото, точно днес се навършват 50 години от смъртта на писателя. През 1946 прочутият идеолог Андрей Жданов, член на политбюро на ЦК на КПСС, изригна срещу списанията "Звезда" и "Ленинград", които печатали упадъчните автори Анна Ахматова и Михаил Зошченко. В резултат на това двамата видяха тежки времена. В София пък тогава кръстиха улица на името на Жданов - сегашната "Пиротска" се казваше цели десетилетия така.

**Пак Зошченко.