Баба ми, лека й пръст, пазеше един франк от двайсетте години на миналия век, донесен от дядо ми - селянин от Видинско, след гурбета му по френската земя. Всъщност този франк бил единственият армаган, който той спастрил от пътешествието си. В края на двайсетте в по-първите страни на света почнала Голямата депресия, ударила с лакът и нас. По-авантюристичните тръгнали я към Америка, я към Западна Европа, белким там напечелят и се върнат на бял кон по сиромашките родни краища...

На дядо ми и акраните му не провървяло. Един умрял, другите с огромен труд много рядко намирали епизодична работа за по ден-два... Франция също пъшкала от икономическа криза и безработица. Наложило им се да се върнат - не на бял кон, а като огняри в голям параход от Марсилия. Понеже нямали пари за билет, така с труд си платили транспорта обратно.

Две митологеми, увенчани с романтика и горест, и днес доминират емигрантската тема.



И двете са глупави



Първата е - само там, в добрия и цивилизован свят, посока залязващото слънце е мястото за умните и инициативните българи. Там се печели истински, хората са усмихнати и любезни, улиците са винаги чисти, а влаковете идват навреме. Моят приятел, писателят Алек Попов, находчиво (и, разбира се, иронично) дефинира двата преобладаващи нашенски типа по отношение на географската им мобилност в свой роман. Единият тип е НГЗБ - "Неуспял Гъз, Забит в България", другият - УБЗГ - "Успешен Българин Зад Граница".

Вторият мит е патриотичният - той е създаден главно през годините на социализма, когато на емиграцията в западна посока се гледаше като на национално предателство, включително от закона. Той е силен и сега. Срещал съм кадърни млади хора, които се съкрушават от факта, че напускат България, и се съкрушават от патриотични съображения - оставяли родината самичка. Чувал съм и немалко мнения тук за емигрантите, които са неласкави - от типа на: "плъхове на кораба", "миячи на чинии", "безродници" и други.

И тези, и онези са силно деформирани в патоса си. Икономическата емиграция е напълно естествен за света процес, различаващ се само по посока на векторите и епохата. Същите страхове - от обезлюдяване, които сега тресат нас, са съществували в Англия, Франция, Италия, Испания, Португалия и безброй още страни от Средните векове та до ден днешен. Носталгията и манталитетните особености, може би малко по-силни у българина поради сравнително изолационистичната политика през десетилетията на принадлежност към Източния политически блок, са прекрасно илюстрирани в книгата за певицата ни Валя Балканска*, когато тя разказва за САЩ: "Лос Анджелис е фантастичен град. Улиците му греят с ослепителен блясък... Не мисля, че бих живяла тук. Те са от друго тесто... Популярната естрадна певица Кичка Бодурова ме покани на гости. Тогава живееше и работеше в Лос Анджелис. Имаше разкошна къща с плувен басейн, няколко автомобила, пълен хладилник, но сърцето й беше нахапано, празно. Тъгуваше за България. Сега вече знаех защо емигрантите плачеха на моите песни. Не защото са влюбени във фолклора. Те плачеха за България. На десетия ден от пребиваването си в Америка аз се задушавах от мъка по родния край. Идеше ми да счупя прозореца на този многоетажен кафез и да прелетя океана. Носталгията е като рак - няма лекуване."

Познавам доста емигранти. Някои от тях са добри граждани на приемните страни, успешно се интегрират и развиват, а носталгията е лечима - с добри доходи, често пътуване до родината, с поддържане на езика и традициите. На други не им е потръгнало силно - бутат я криво-ляво. Трети пропадат стремително, при това интересното е (Мишо Неделчев ми обърна внимание на този факт), че в емиграция маргинализирането е по-дълбоко, отколкото в България.

Не са малко и тези, които се връщат - както от средите на успешните, така и от неуспешните.

Разбираема ми е и другата позиция - неин изразител е млад мъж от България, работещ като шофьор в общинска администрация. "Брат ми ме вика в Англия, вика, глупак си, че стоиш тука за няма и четиристотин лева заплата. Ела при мен, ще взимаш няколко хиляди лири... Ама не ми се ходи, бе. (И ме поглежда с търсещ подкрепа поглед.)... Тука си ида на село, излезем с пушките, ударим две-три свинета (така наричаше глиганите на местен диалект "едно свине, две свинета", бел. на авт.)... Или врътна някое яре на чеверме, да знаеш как става!...Там не може така, ходил съм - работиш, прибираш се - не ща."

Мисля, че е време да допуснем в съзнанията си много по-спокойно отношение към човешкото движение навън и навътре, но в идеен, а не в държавен план. В държавен план властта следва да стимулира младостта, образованието и оставането, както и привличането в страната на кадърните, работливите и образованите. Което засега тя прави зле.

В човешки план обаче личната реализация



е повече екзистенциален, отколкото социологически феномен



Домът на новия българин е не България, не ЕС, а светът. България е вече нещо по-различно от географска, етническа и административна единица - тя е духовен архипелаг, генетична паяжина връз планетата, изплетена от език, памет и носталгия...

Моят дядо впрочем след връщането си от Франция запретнал ръкави и станал добър стопанин тук и сега независимо от условията. С това подсигурил и трите си деца с висше образование (те очевидно го искали).

Пробитият франк оттогава е символ на позитивността, а за мен - и на дълбокото ми убеждение, което вече споделях, че центърът на света е винаги в нас.

----

*"Глас от вечността", автор Светозар Казанджиев.