Преди няколко месеца изрекох една от най-големите глупости в живота си. Говорихме си с един приятел за качеството на журналистиката в България в сравнение с това в западните медии и бившия соцлагер, особено в Русия.

Аз казах, че не вярвам много от авторите у нас да са докосвали често-често истински болезнени струни за властимащите, след като нападенията над български журналисти от 1990 г. насам се броят на пръсти. Приятелят ми, с когото сме започвали в професията преди почти 20 години, резонно ми възрази, че ако насилието срещу медиите се приеме за единствен критерий, в днешно време



Ирак бие всички по качество на журналистиката



Въпросната Русия също е доста напред, докато Латинска Америка напоследък е взела да "изостава", а Европа е съвсем на опашката.

Съгласихме се, разбира се, че критериите трябва да бъдат разнообразени и рафинирани, ако искаме да направим сериозно сравнително проучване за достойнствата на медиите в различните държави. Уговорихме се да продължим да четем умни книги и да мислим още по въпроса.

Този полушеговит разговор изплува като мъртва риба в съзнанието ми, когато научих за зверския побой в понеделник над Огнян Стефанов, главен редактор на електронното издание "ФрогНюз" (http://frognews.bg/Frog/ ). Познавам бегло Оги, работили сме съвсем малко заедно и признавам, че не съм следил отблизо публикациите на този сайт. В момента наваксвам, но засега не мога да взема отношение по въпроса доколко "ФрогНюз" е пускал сериозна разследваща журналистика и доколко е прокарвал някакви контрадезинформации (участието на екстератонеца Мутафчийски хич не ми харесва, но това е лично пристрастие).

Става ми веднага отвратително обаче, че колега бе смазан от бой с чукове и лостове заради работата си като журналист без значение кадърен или не. Стискам палци на Оги да се оправи, а извършителите да бъдат заловени.

Впрочем първо научих за инцидента не от българските медии, а от Комитета за защита на журналистите в Ню Йорк (http://www.cpj.org/), който реагира със светкавичен протест. Те тъкмо са започнали много интересна инициатива - "Кампания срещу безнаказаността" (Global Campaign against Impunity, http://www.cpj.org/impunity/index.html). Идеята е



да се търси отговорност от властите,



които бездействат в случаите на насилие или убийство на журналисти. Организацията ще се захване първо с Русия и Филипините и ще използва опита на базираната в Маями Междуамериканска медийна асоциация (Inter American Press Association, http://www.sipiapa.org/v4/index.php?idioma=us), която започна успешна кампания в Латинска Америка през 1993 г.

Чувал съм много възражения по адрес на подобни акции и организации - от това, че не вършат никаква реална работа и само точат пари от доверчиви донори, до това, че са активни проводници на западни интереси. Аз предпочитам да живея в свят с несъвършени, но разнообразни неправителствени организации, а не в такъв с централизирана власт и Пенчо Кубадински като единствена нейна "алтернатива". Но това също е въпрос на личен вкус.

Познавам отблизо Алехандра Матюс, чилийската журналистка, която написа "Черна книга на чилийското правосъдие", конфискувана от властите през 1999 г. (т.е. пост-Пиночет), и която остана де факто в изгнание в САЩ заради това. Тя получи сериозна помощ от двете гореспоменати организации, за да се върне в Чили през 2001 г.

Алехандра влезе в конфликт с редакцията си през 2003 г. и напусна в. "Ла Насион", защото шефовете й забраниха да публикува резултатите от разследването на корупция в земеделското министерство. Чел съм нейни материали само доколкото са преведени на английски и те ми се видяха добре издържани откъм фактология и източници (най-обичайната ахилесова пета на журналиста в България, а и навсякъде).

За публикациите й в Чили съм срещал противоречиви мнения, но пък самата Алехандра винаги ми е правила впечатление на сериозен и принципен човек, затова съм склонен да вярвам, че проблемът с редакцията й не е бил заради нейни фактологически грешки. По-скоро обратното - г-жа Матюс е



по-добър професионалист, отколкото вестникът й е можел да си позволи



В момента тя пише от Чили като журналист на свободна практика и казва, че в живота си се е страхувала най-много, когато става майка за пръв път на 42-годишна възраст преди няколко месеца.

Ден преди бандитското нападение в София си говорих с Игор Ротар, странстващ руски журналист, ако мога така да го определя (някои негови материали са преведени на английски на този сайт http://www.jamestown.org/authors_details.php?author_id=80; текстовете му на руски можете лесно да намерите с "Гугъл"). Той е пушил цигарите си къде ли не - от Чечня през Афганистан до Руанда и Антарктида, за което мога само да му завиждам (имам предвид пътуванията,а не никотиновата зависимост).

Игор ми каза, че за него посегателствата над журналисти са донякъде полезни, защото



отсяват боязливите



и оставят само истински преданите на тази професия. Аз бях малко стъписан от подобен екстремен социален дарвинизъм (няма ли друг начин да изучим добри журналисти?), но не можех да не се съглася, че в него има някаква, макар и цинична, логика.

Разбира се, журналистите са хора като всички останали и някои от тях са по-кадърни от други. Някои също така са по-смели. Ще чакаме кадърните и смелите да ни обяснят защо България изпревари всички от ЕС по корупция и да напишат "Черна книга на българското правосъдие".

Ще чета за всичко това с голям интерес, на който и сайт да се появят подобни материали. Виж, оттук мога да ви напиша защо губернаторката на Аляска, която с възторженото си невежество напомня за един определен президент, изведнъж се превърна в политическа мегазвезда в разгара на най-голямата финансова криза за последните 80 години.

Поне съм сигурен, че за това няма да ме бият с чук по главата.

________________________________________________________________________

Авторът приема читателски мнения на ckaradjo@csulb.edu