Едно от най-чудатите недоволства, свързани с прехода, което чух, беше за тотото. Защо така намалиха сумите за тройки, извайка се възрастен познат. Преди една тройка беше няколко лева, кило сирене можеше да се купи с една тройка преди, а сега...

Че сега можеш и няколко милиона да удариш, опонирах му. Преди можеше най-много петнайсет там, или двайсет хиляди...

Той махна с ръка. Големите печалби били за единици. "За народа" били тройките и четворките.

Човекът беше от тези, които не приеха нищо от прехода, освен декарите, които му върнаха. И тях взе с опасение, като фишек в шарена опаковка - хем лъскаво, хем сюрприз и почти армаган, хем не знаеш дали няма да гръмне в ръцете ти.

Познавам десетки, стотици такива люде, със сигурност са стотици хиляди, дори милиони. Не които чакат нещо от тотото или телевизионните игри, а които не харесват бедността си.



То бедността не е адреналинка,



че да я харесаш, би възразил някой, и ще се съглася.

Работата обаче е там, че тези люде не харесват богатите.

Със своята и общата бедност те биха си живели в солидарност и динамично равновесие без проблеми. А със своята бедност и чуждото богатство не могат, не искат да съжителстват. Корените на носталгичните настроения по отминалия социализъм, колкото и да е странно, не са само в профсъюзното летуване, безплатната медицинска помощ и образование. Те са в равенството. Равенство, което, ако не се лъжа, беше нормативно закрепено - съотношението между най-висока и най-ниска заплата беше обект на точна фиксация. Доколкото си спомням, имаше остри социални критики, че е "изкривен" Ленин - той предвиждаше това съотношение да е не повече от 3:1. Примерно - 3 за генералния секретар, 1 за метача и келнера. А новите управници се били "обуржоазили" - това съотношение достигало 6:1. Дори 7:1!

(Представяте ли си да задължат Доган да не е повече от три пъти, или дори 7 пъти по-богат от тютюноберача Ахмед?)

Стават странни неща. Софийската френска гимназия, която навремето завърших, беше с лек революционен уклон и преди трийсетина година. Тази "революционност" се изразяваше в нашето презрение към соцуравниловката, към икономиката, в която плановостта и количеството заместват качеството и богатия избор, към всяка масовост във всичко, дори в музикалния вкус. (Спомням си, че това последното ни докарваше до абсурд - за да опонираме на масовото увлечение по "Куин" и рока, по едно време взехме да слушаме най-презряното от всичко - сръбска музика!) Някои от тези неща закрепвахме в съответните графити по стените.

Днес чета по стените на Френската гимназия поредните актуални лозунги: "Победата ще бъде наша!", "Революция!" и др., в яркочервено, снабдени със съответните комунистически и анархистични символи.

Кое кара младите бунтари да се доближават



идейно така плътно до старите носталгици?



Има ли някаква вечна омая в представата за обществото като манастир, военен лагер или общежитие, в които всекиму се сипва от общия казан точно премерен черпак, и толкоз?

Кои хора изпадат в плен на тази омая? Мързеливите, завистливите, неинициативните? Наивниците, париите, идеалистите?

Помня, сигурно е било през 1990 г., във времената, когато промяната на системата беше изпълнила с масов ентусиазъм улиците и творческите среди, присъствах на една среща с драматурга Иван Радоев. Тогава публичните изяви на творците бяха състезание по изобличаваща комунизма реторика, а де-що има певци и актьори тичаха да връщат награди и подписват петиции срещу БКП-то. Радоев, който имаше основания да е доста сърдит на социализма, изненада. Каза следното: "...сега е така, но след време нищо чудно да има откат. Сега най-революционните събарят социализма, след време най-революционните ще го поискат пак."

Аз не знам социализъм ли искат най-революционните и какъв социализъм искат, щото и революционността, и социализмът са многолики бестии. Знам само, че неравенството е извечен социален феномен, но и фактор за неизбежни социални търкания.

Вслушахте ли се в студентите, които викаха пред Университета за възмездие по повод залятата в Гърция с киселина Костадинка Кунева? Кунева е от чистачите, които са се организирали в профсъюз, профсъюзът иска повече пари и права за служителите си, това "повече" никога няма край, както никога няма край и желанието на тези, които ги наемат, да минат по-тънко, а да получат повече.

Феноменът социално неравенство не е от вчера, но той е част от феномена неравенство изобщо. Какво равенство, когато единият е по-хитър, другият - по-силен, а третият - по-красив? Когато единият е по-честен, а на втория принципите



не излизат извън детската стая на сина му?



Тези с чиста съвест спят добре, а тези с нечиста спят с манекенки, твърди една остроумна сентенция на философския мутробарок.

Така че равенството и неравенството ще са полюсите, между които и в бъдеще ще текат токовете не само на политиките, но и на философско-религиозните системи на човечеството.

В стабилните общества с висок човешки потенциал тези токове произвеждат съзидателна енергия. Искам да напиша по повод това и наближаващите избори нещо оптимистично и за нашето общество, а клавиатурата се съпротивлява, бунтува, не ще...