Ето ви един интересен коментар, с интересен край!
Защо Англия доминира в Европа?
С победата си над Интер Манчестър Юнайтед наруши традицията носителят на трофея да отпада на 1/8-финала
Обяснението с парите е твърде елементарно, за да е вярно
Борислав Борисов
Диема
Бавно, но сигурно. Това е любимата ми фраза, с която говоря за всякакъв прогрес или развитие. Дали с класа, както бе в случаите с Ливърпул и Манчестър Юн, дали с немалка доза късмет, от който се нуждаеше Арсенал, или просто с рутина, която демонстрира Челси, но за втори последователен път на четвъртфиналите в Шампионската лига ще има четири английски отбора. Крайният резултат от битките между клубовете от Висшата лига с тимовете от Серия А и Реал (Мадрид), отваря наистина важния въпрос защо отборите от Премиършип доминират в европейските турнири.
Цикличност
Вече можем да кажем, че сме свидетели на английска клубна доминация в европейския футбол за втори път за последните 30 години. От 1977 до 1984 година имаше общо 8 издания на КЕШ, от които 7 бяха спечелени от Ливърпул (4 пъти), Нотингам Форест (2 пъти) и Астън Вила. В новото издание на надпреварата от 2005 година англичаните започваха да доминират. Първо Ливърпул триумфира в Истанбул, после Арсенал загуби финала с Барселона, през 2007 имаше 3 тима от Премиършип на полуфиналите, но титлата отиде в Милано. Миналата година пък нямаше английски състав, който да е отстранен от друг в турнира. Сега отново се наблюдава същото и няма как да не заговорим за ерата на Висшата лига в европейските турнири.
Между тези два периода обаче имаше години на предимство на клубовете от Серия А, макар и не чак толкова ясно изразени, защото липсваха такива периоди с максимален брой тимове от съответното първенство сред последните 8. Милан спечели 3 пъти купата между 1989 и 1994, а и Ювентус триумфира през 1996. В същия период Сампдория загуби финала през 1992, Милан през 1993 и 1995, Ювентус през 1997 и 1998. На практика италианците сякаш имаха запазено място на финалите. Испанската ера започна с Реал (Мадрид) през 1998. Две години по-късно имаше 3 тима от Примера на полуфиналите, Валенсия загуби два финала поред. Всичко сякаш завърши през 2002 с последния триумф на кралския клуб. Сега явно е ред отново на англичаните.
Парите са лесното обяснение
Естественото обяснение за доминацията на тимовете от Висшата лига са финансовите им ресурси. Но пък ако погледнем внимателно цифрите и фактите, това не може да е напълно вярно. Според докладите на "Делойд" от сезон 2005-2006 наистина Висшата Лига е на първо място с приход от 700 милиона долара. Но Бундеслигата е преди Примера дивисион в това подреждане, а мексиканската лига е на пето място. Според данните за сезон 2007-2008 Реал (Мадрид) и Барселона са първият и третият най-богати клубове в света. Байерн М е четвърти, а Милан осми. Вярно е, че другите позиции са за Манчестър Юн (втори), Челси (5), Арсенал (6), Ливърпул (7). Но явно зависимостта между представянето на отборите и финансовите им ресурси не е чак толкова пряка. Ако бе така, Байерн и Милан едва ли щяха да пропуснат по един път участието си в Шампионската лига.
Ако се опитаме да кажем какво носят всъщност парите на тези клубове, веднага стигаме до трансферите. Кои са най-успешните за английските клубове, внесени отвън? Безспорно Кристиано Роналдо е номер 1. Но той струваше едва 12 милиона и определено стана звезда на Острова. Следващият в този списък може да е Видич, за който Червените дяволи платиха 7 милиона. Шаби Алонсо и Торес струват общо 30 милиона, така че едва ли това е непостижима сума за Барселона или Реал М например. Дори няма да споменавам сделката с Фабрегас, която е финализирана за милион или два, заедно с подписа на Джовани ван Бронхорст. Преди това пък Бергкамп, Анри и Виейра бяха взети в Арсенал като едва ли не провалени в Италия играчи. Така че обяснението с наличието на много пари е твърде елементарно, за да е напълно вярно. Какво пречеше на съставите от Примера дивисион и серия А да развият тези играчи? Нима те са били чак толкова скъпи? Определено отговорът е отрицателен.
Стилът на игра
Но пък финансовите ресурси на цялата Висша лига не могат да се подценяват. В момента клубове като Хъл Сити, Стоук Сити и Уест Бромич, които са новаци в Премиършип, разполагат с по-голям финансов потенциал от своите еквиваленти в Серия А и Примера дивисион. Дори примерът с Тотнъм е достатъчно показателен, тъй като Шпорите дадоха най-много пари за купуване на играчи в последните два трансферни прозореца. Всеки от отборите под тези в топ 4 на английския футбол всяка седмица се опитва да бъде максимално конкурентен на елитните състави. На практика за Манчестър Юн, Ливърпул, Челси и Арсенал няма лесен мач в първенството. Докато при Барселона например целият сезон сякаш е забавление в Примера дивисион.
Ако се вгледаме в различните двубои между тимовете от Острова и тези от континенталната част на Европа за последните две години, един фактор остава постоянен - темпото на игра. Дори и в двубоя между Рома и Арсенал, който бе най-изравненият като представяне на тимовете, след 75-а минута бе видимо превъзходството на Артилеристите във физическо отношение. Всъщност точно това ги спаси, защото късметът им едва ли щеше да продължи до 120-а минута. Да не говорим за пресата, която Ливърпул наложи за 180 минути на Реал (Мадрид).
Тактическата подготовка
Ако има нещо, в което обаче английските отбори направиха невероятен скок за последните 10 години, то това определено е тактическата им подготовка за мачовете. Спомням си едно от интервютата на Аспарух Никодимов, който бе запитан как така ЦСКА успя да се справи преди години с Нотингам и Ливърпул. Отговорът бе интересен. Задържането на топката, без непременно да се търси атака на всяка цена и разиграването й по-дълго време, нарушава ритъма на англичаните и ги обърква. Точно това бе използвано и от италианците и испанците през 90-те години. Но с идването на Венгер, Жерар Улие, Раниери, а после и Моуриньо, Бенитес и Мартин Йол английските клубове получиха най-доброто от Европа по отношение на тактика, тренировка и предварителна подготовка за мачовете. Интересното е, че тези външни за Острова наставници се сблъскаха с английската действителност и успяха също да вземат нещо от нея, добавяйки към своите способности. Развитието обаче бе двустранно. От една страна, имаше европейци, но, от друга, се родиха опитни британски тактици като Дейвид Мойс, Мартин О'Нийл и Марк Хюз, които са наследниците на Алекс Фъргюсън, Боби Робсън и Джордж Греъм в това отношение. Ще е интересно дали този процес на взаимно развитие ще продължи и с Дзола, Рой Кийн, Тони Адамс, Алан Шиърър и Гарет Саутгейт.
На практика във Висшата лига на Англия има от всяка футболна култура по малко. Френската е застъпена от Венгер, италианската от Раниери, а сега достойно го наследява Дзола. Типичната английска е с ярки представители като Фъргюсън, Мойс, О'Нийл и Марк Хюз. Испанската също е налице с Бенитес, а преди няколко месеца и с Хуанде Рамос. Всичко, което Моуриньо направи в Челси, също обогати този тим, а и неговите съперници в елита. Не липсват обаче и наставници от старата школа като Реднап, а пък нестандартният подход на Тони Пулис в Стоук Сити и Сам Алардайс в Блекбърн или Болтън преди това също помага за разнообразието в тактическо отношение. Никъде другаде в Европа не може да се види подобно богатство от стилове и подход към мачовете. На практика, когато Манчестър Юн, Ливърпул, Челси и Арсенал излизат в мачовете си от Шампионската лига срещу своите съперници, те имат опита от подобни битки. Та нима Арсенал на Венгер не прилича на Барселона? Естествено е Фъргюсън например да е подготвен с няколко възможни варианта за това, което се изправя срещу каталунците. А какво да кажем за Ливърпул на Бенитес? Това си е английски отбор, но с много силен испански акцент в представянето. Неслучайно на "Aнфийлд" има цели 5 европейски шампиона от лятото. Докато обратното не е така. Кой може да се похвали с типичния английски стил на континента? Може би Ювентус, но в толкова малка степен, че не си заслужава сравнението. За британските отбори стилът на Реал М, Интер, Ювентус и Рома не е нещо ново. Докато обратното със сигурност не е вярно. Английските отбори са готови предварително с опит от вътрешните битки за мачовете с европейските си съперници.
Възходът на английския футбол
Сега наблюдаваме плодовете на един процес, който започна в Англия в средата на 80-те. Тогава футболът от спорт за работническата класа постепенно бе превърнат в семеен спорт. Целта естествено бяха парите. Изхвърлянето на хулиганите от стадионите даде път на семействата, които са готови да похарчат повече пари. И освен от билети клубовете започнаха да печелят от това, че зрителите се чувстват щастливи на стадионите. След това дойдоха телевизиите и големите пари. Така че опростяването на причините за доминацията на английските отбори в Европа само до парите е грешка. Не, обяснението е в цялостния процес на управление на тази игра. На Острова им отне 20 години, за да върнат славата си в Европа. На мен ми е по-интересен въпросът дали у нас някой има смелостта да започне същия процес сега, за да му се наслаждаваме след 20 години на резултатите. Е, едва ли ще станем първа сила на континента, но поне ще гледаме нормален футбол.
Влиза гражданин в полицейското управление . Гледа - дежурния полицай седи на една маса със шахматна дъска и играе партия шах с полицейското куче. Гражданинът удивен възкликва - " О , Боже ! Какво умно куче !! " На което полицаят обидено отговаря "Какво му е умното , водя го с 3-2 победи !!!" Та така и с говедоците , ще ръгнат утре ножа на умрял от 10 години кон , и ще се провъзгласят за най-великите ! 