Покрай годишнината от Освобождението поседях пред компютъра да разглеждам снимки от Руско-турската война. Само който не е търсил илюстрация за онези събития, само той няма да разбере колко скъп подарък ми направи Иво Хаджимишев, като ми услужи с диск с прекрасни фотографии, издирени и възстановени след сто и тридесет години. Тези снимки вече бяха показани на изложба, не са неизвестни на тукашната публика, но пред екрана човек общува с изображението по друг начин, другояче се вглежда и нерядко доброволно се оставя да бъде омагьосан. Самото чудо на фотографията е такова, че ти влизаш във времето на героя, "общуваш" с него, харесваш го или го отхвърляш, симпатизираш му или го намразваш, и така една добра снимка поражда чувства и любопитство, както и неизбежната тъга - ако



хората на нея отдавна са напуснали този свят...

И в същото време са останали



- именно на снимката...

Уморени победители, унили пленници. Кавалеристи с юначна стойка, смирени самарянки. Българка гощава своите "квартиранти", напрегнато следи разговора с бродерия в скута. Казак е намерил турско детенце в изоставен обоз, държи го на седлото. Човек изпитва жалост: зима е, конете под навеса са покрити с чулове, а това турче... имало е късмет. Улових се, че се вълнувам. На какво отгоре: и казакът, и конят му с рошава неподстригана грива, и самото момиченце - предмет на щастливото избавление, отдавна са в земята. Но затова е изкуството - да въздейства...

Някои от мъжете в тази невероятна колекция не са доживели дори края на кампанията. По обичая от онези времена те гледат право в обектива, контактът е невероятен. Извън войната лицата са някак умиротворени, домашни. Очите са внимателни, любезни... като за снимка. И още нещо: учудващо е колко възрастни хора са ни освобождавали! Едни такива ветерани и бащи на семейства, спокойни и някак примирени професионалисти, изпълнени със самота и носталгия - мъже в командировка при смъртта.

Но защо ви разказвам това?

Според Иво Хаджимишев фотографската техника от онова време е изисквала дълга-предълга експонация на кадъра. Обективът е стоял отворен до цели три минути, през което време "обектът" пък е трябвало да позира, без да помръдне. Удивително е как са се получили тези



непринудени пози, искрените доброжелателни изражения.



Трябвало е да изпълняват командата на фотографа и черкезите, заснети с протегнати саби, и самият Цар Освободител от снимката му на коня, по която се смята, че след години е направена скулптурата от паметника насред София. Там, където групите се снимат седнали на някое стълбище или пред оръдието, това не изглежда трудно. Разбираемо е и когато позира някакъв конен или пеши строй - по устав никой и без това не помръдва, само знамето се ветрее и поради това на снимката е размазано. Милосърдните сестри и ранените в лазаретите - и те чинно се запечатват върху старовремската стъклена плака. Имат време, не бързат, настанили са се удобно. Но ето ги черкезите, за които стана дума - живописно режисирана група с насочени пушки, а юнакът на коня е изпънал ръка с дълга сабя и линията на сабята е чиста и тънка: не е трепнала ръката му през цялото време. Как така - само той си знае. Е, какво пък, трай, бабо, за хубост...

Сега и за онези, които са мръднали. Децата, например, и животните. Най-често в по-битовите сцени, където възрастните сериозно и търпеливо се увековечават, малчуганите най-често присъстват загатнати, като сенки, като неясни фотопривидения. Малките несврътници нехайно пропускат този рядък шанс да останат не върху каква да е фотография, а върху историческа. Да не говорим за конете, които въртят глави в кадъра, техните "лица" са останали някъде в движението, "По пътя" напред-назад. Офицер с бяла фуражка и чудесни мустаци се е фотографирал заедно с хазяите си пред къщицата, в която е настанен. Стопанинът, три пременени жени и магарето. Всички блестящо са издържали експонацията, само магарето - не. И в резултат - на магарето главата я няма.



Но това с главите не е само магарешки проблем



На една от най-тържествените фотографии, където императорът се снима с княз Карол и с главнокомандващия Николай Николаевич в Горна Студена, някакъв военен от свитата не е издържал (а според Иво нещо трябва да са го питали през тези три минути и той е въртял глава да отговори "не") и също е останал без глава. Но понеже снимката е много известна, след време, вече в свободна България, знаменитият фотограф Карастоянов я издава като пощенска картичка и там главата му е "възстановена". Такива неща във фотографията са ставали повече от век преди фотошопа...

Значи при онази експонация, за да останеш в кадъра, е трябвало да стоиш неподвижен.

Днес това дори магаретата в политиката го знаят - трябва да си все пред обектива (камерата), ако искаш да се запечаташ в съзнанието на хората. Даже понякога едновременно пред няколко камери и в няколко студия. Разбират значението на експонацията и все гледат как за по-дълго да им се отвори обективът на общественото внимание. За да се запечатат в нашето съзнание.

И така да си гарантират мястото в кадъра

Но политиката все пак не е фотография. Там физическите закони за светлината получават обратно значение. Там, вместо да стоят на мястото си, персонажите много често сменят идеи и идеали, партии и партийни книжки, парламентарни групи, ляво и дясно, а днес, нали сме във времето на цветната фотография - и основните цветове. Жълто, синьо, червено (черното само ще дойде). Със същата цел - да останат... И наистина остават, тарикатите, но пак така размазани, както немирните фигуранти от старинните фотографии. И с такива размити, неясни образи присъстват и в парламента, и в правителствата. Лицата им ги няма, за главите - не знам.

Но те си знаят защо го правят

Утре, ако им турят по едно "издирва се", едва ли някой ще ги разпознае...