На 22 април изтича тримесечният срок, който Европейският съд за правата на човека (ЕСПЧ) в Страсбург даде на българското правителство, за да постигне разбирателство с църковната формация на митрополит Инокентий по делото й срещу България. Миналата седмица, след работна среща на представители на автокефалните православни църкви в София, стана ясно, че подобно разбирателство не е възможно и решението по делото ще бъде обжалвано.

Ситуацията, в която е поставена българската държава, е меко казано интересна, както е интересна и ситуацията, в която може да се озове ЕСПЧ. Според съда българската държава се е намесила непропорционално в делата на църквата, признавайки със Закона за изповеданията от 2002 г. Светия синод, председателстван от патриарх Максим, за единствено законно ръководство на Българската православна църква. Така държавата е нарушила религиозните свободи на последователите на Инокентий. Освен това тяхното извеждане от храмовете с прокурорско решение и с намеса на полиция през юли 2004 г. също се смята за укоримо, тъй като подобен акт е трябвало да бъде санкциониран от български съд.

В мотивите си ЕСПЧ приема, че през 1992 г., когато започна разколът, тогавашното правителство в лицето на директора на изповеданията, който "уволни" патриарха и двама митрополити и "назначи" ново църковно ръководство, неправомерно се е намесило в делата на църквата. В същото време съдът приема, че през последвалите десет години от неправомерния акт на правителството са произтекли реални религиозни права за последователите на Пимен и Инокентий. Разделението, макар и противоканонично и последвано от противозаконно и дори криминално окупиране на храмове и църковни имоти, ги е превърнало в действителна църква, чиито права държавата вече трябва да признае. Иначе казано, от неправомерното поведение на държавата тогава впоследствие са произтекли реални религиозни права.



За съда в Страсбург е без значение кое от двете църковни ръководства е канонично



и кое не е, тъй като и двете страни взаимно оспорват своята каноничност с аргументи, които според съда "не са лекомислени или несъстоятелни (frivolous or untenable)." За него е без значение и позицията на Вселенската патриаршия и останалите православни църкви, които след 1992 г. многократно и недвусмислено са изразявали подкрепата си за патриарх Максим. Кулминация на това усилие беше всеправославният надюрисдикционен събор в София през септември 1998 г., когато шестима патриарси и още толкова предстоятели на православни църкви потвърдиха каноничността на Максим. Тогава хората около Пимен и Инокентий за пореден път се покаяха и обещаха да възстановят единството на църквата, което после някои направиха, но други не.

От строго църковна гледна точка (изразявана в случая от православните църкви, а не от разколниците) решението на ЕСПЧ е несъстоятелно, тъй като е в разрез с каноните. За православния свят разколът е приключил през 1998 г., когато част от отделилите се митрополити се върнаха под юрисдикцията на Св. синод. Онези, които не го направиха, на практика не представляват БПЦ. Те не са част от Едната, Света, Вселенска и Апостолска Църква. За ЕСПЧ това е без значение, тъй като той не прилага Символа на вярата, а нормите на законодателството за правата на човека. Същественото за него е, че група свещеници и вярващи желаят да практикуват своите религиозни убеждения, макар и в разрез с правилата на църквата, към която претендират, че принадлежат. Така излиза, че в България може да има две автокефални православни църкви или повече, стига определена група хора да пожелаят това. От канонична гледна точка това е абсурд. Но за ЕСПЧ плурализмът е основополагаща демократична ценност, която има свое място и в църквата. Не би имало проблем разколниците около Инокентий да бъдат регистрирани като някаква църква. Проблемът е в претенцията им, че те представляват Българската православна църква. В това качество (Holy Synod of the Bulgarian Orthodox Church - Metropolitan Inokentiy) съдът в Страсбург е разгледал и тяхната жалба.

Колкото и грижливо да заобикаля строго каноничната проблематика, съдът в Страсбург на практика е въвлечен в нея и няма как да избяга от това. Ако той легитимира някакви административни граници на формацията на Инокентий, оттук неизбежно ще следва и претенция за харизматични граници. На практика ЕСПЧ интерпретира църквата като административно тяло, а не като мистично тяло, което от канонична гледна точка е неприемливо. Църквата е общество от вярващи със свой тайнствен и благодатен живот. Затова богословите говорят за "видима" и "невидима" църква. Едната включва клира, вярващите, храмовете, а другата представлява тайнствата и благодатните дарове. Съществена за ЕСПЧ е видимата църква, а за православните църковници - невидимата, т.е. благодатната. Де факто съдът се опитва да реши задача по химия с правила от аритметиката.



Цялата история на разкола в БПЦ беше поредица от парадокси



Все повече хора, които са наблюдавали отблизо този процес, от хоризонта на днешния ден са склонни да приемат, че това беше една чисто политическа интрига с милиционерски привкус, която СДС прегърна със странно лекомислен ентусиазъм. Изглежда, това беше някакъв сценарий, чрез който църквата трябваше да бъде изолирана от обществените процеси. Неговите автори едва ли са подозирали до какви последствията може да доведе тази авантюра. След като правителството на Филип Димитров се опита да администрира църквата и след произтеклите от това шумни скандали, окупации, шествия и т.н. се стигна до първия парадокс - създаде се убедителното впечатление, че не друг, а комунистите защитават църквата от демократите. В същото време водачи на т.нар. обновително движение в църквата се оказаха най-прононсираните от комунистическия режим митрополити. Между 1992 г. и 2001 г. двете правителства на СДС с подкрепата на прокуратурата, оглавявана от Иван Татарчев, и съдилищата се опитваха да "декомунизират" църквата с помощта на рестриктивни текстове от Закона за изповеданията от 1949 г.

Насилието над каноничното църковно ръководство беше публично интерпретирано като воля за модернизиране и обновление на църквата. Тук се налага да обясним, че



идеята за модернизиране на църквата е чиста глупост



Църквата (и по-точно православната църква) няма как да се модернизира, защото тя е антимодерна по своята същност. Модерността е отношение към конкретното време, в което отделният човек или едно общество живее. Това е разбиране за собственото време като двигател на някакви динамични промени, развитие, прогрес, движение, които могат да засягат политиката, науката, изкуството, модата, техниката и т.н. Отношението към времето в църквата е друго. То е диаметрално противоположно. Църквата свидетелства за неизменяемото, постоянното, вечното, изначалното време. Тя свидетелства за времената, за началото и края. В този смисъл тя е антимодерна. Нейната мисия е да противостои на модерността. Което не пречи на дядо поп да кара кола, да ползва мобилен телефон или интернет, но това са чисто външни и битови атрибути на модерността, които нямат отношение към априори антимодерната природа на църквата, произтичаща от самоналожения императив да съхранява и следва църковното предание. Модернизирането би означавало някой ден да се пренапише и Библията. Дали някой си го мисли сериозно?

Разколът в БПЦ нямаше догматическа основа. Той имаше чисто политически характер. Обвиняваха Максим, че през 1971 г. е станал патриарх с помощта на комунистическите власти, което никога не беше категорично доказано, а пименовите попове твърдяха, че максимовите имали петолъчки на челата. Постепенно спорът си стана чисто имуществен, макар и облечен в религиозна форма. В този вид той стигна и до Страсбург. Инокентий претендира за обезщетение от 680 млн. евро или за 106 църковни имота. По този казус ЕСПЧ предстои да се произнесе. Несъмнено претенцията за парите и имотите ще трябва да бъде аргументирана, което няма да е никак лесно. Ако съдът в Страсбург удовлетвори исканията на Инокентий, българската държава ще трябва да изплати обезщетението и така България ще се сдобие с църковен олигарх, както и с нова "православна църква", която православният свят не признава. Така самият съд ще внесе свой принос към абсурдите на разкола и почти сигурно ще се окаже въвлечен в международен скандал.

След като истерично обвиняваха дядо Максим, че е станал патриарх с намесата на светските власти, хората около Инокентий (ако бъдат регистрирани като православна църква) ще получат легитимност единствено въз основа на решение на граждански съд, пък бил той и в Страсбург. Може ли това да бъде православна църква?

Истинската религия на хората около Пимен и Инокентий беше и си остава антикомунизмът. Много от тях са искрени и последователни в своята ненавист към стария режим. Заради личните им съдби тази ненавист може да изглежда разбираема.

Комунизмът със своите догми и ритуали много приличаше на някаква ерзац религия. Истинска религия обаче той не беше, както и антикомунизмът не може да бъде религия и още по-малко православна. Антикомунизмът, както и комунизмът са просто опиум за народа.

Поради всичко това ситуацията е интересна и сложна не само за българската държава, но и за съда в Страсбург. Би било пресилено да се твърди, че решенията на ЕСПЧ, макар и задължителни за държавите от ЕС, не подлежат на коментари и дори на съмнения относно тяхната коректност. Подобни съмнения са par excellence израз на онази свобода на мисълта, която самият съд в Страсбург е призван да защитава.