Много тревожно започва последната четвърт на ХIV в. Продължават препирните между българските царе Иван Срацимир и Иван Шишман, а владенията им вече са свити отвъд Стара планина. Там е и Добруджанското деспотство. Изглежда дори, че видинският владетел имал пръст в нахлуването на влашкия войвода Дан I в земите на Търновското царство. На юг от планината се разпореждат османлиите.
Още през 1383 г. пада Сяр, веднага след това и цялото поречие на р. Струма. Велбъждският господар Костадин Драгаш става верен васал, а в южните части на Рила данък на турците за владенията си, получени с Рилската грамота на цар Иван Шишман, плаща Рилската обител. Преди 1385 г. пада Средец и цялата негова околност, а при втората обсада на Солун градът е превзет (1387 г.). Оцелелите от османските набези българи заселват високите части на Пирин, Западните Родопи и по горното течение на р. Места.
След като през 1386 г. са превзети Пирот и Ниш, вече съвсем пряко са заплашени и сръбските земи. Несигурност цари на последния останал по суша търговски път от Търновград и Видин към Дубровник. По този път през днешната област Косово се осъществява преобладаващата част от търговията на Търновското и на Видинското царство и прекъсването му би довело до огромни загуби за българското стопанство. Което наред с държавните разходи за отбрана, може само да задълбочи и без това тежката стопанска криза.
Плахи надежди за българските държави успява да пробуди следващата година - 1387. Босненският крал Твърдко, моравският сръбски княз Лазар и търновският цар Иван Шишман създават мощен съюз за отпор на османското нахлуване. В тежко сражение при средновековния град Плочник (югозападно от Ниш) съюзната войска нанася първото голямо поражение на турските войски след началото на тяхната балканска кампания през 1352 г.

Наистина цар Иван Шишман не успява да изпрати военен отряд за битката,

но според редица извори местното българско население създава опълченски отряди. Останалите балкански държави не се присъединяват към антиосманската коалиция дори след тази бляскава победа. Византия и злощастният й слабоволев император Йоан Палеолог, свити в няколкото им останали крепости, дори не биха си помислили за скъпо струващи войни - те вече били задлъжнели до гуша на венецианците. Видинският цар Иван Срацимир никога не успява да преодолее обидата от несправедливото бащино решение, лишило го от търновския престол. Добруджанското деспотство и неговите неприятни високомерни владетели продължават да се надяват, че бурята ще ги подмине, ако не спират да развиват плановете си за морска търговия и за печеливши стопански начинания. Влашките войводи, отскоро независими, продължават да се смятат за недосегаеми от османското нахлуване.
Победата при Плочник остава единствена, но опитът от съюзяването е приложен още веднъж, две години по-късно. Със сигурност силен подтик тази инициатива получава след трагичния за българските държави поход на Али паша през 1388 г. В Търновското царство градовете и крепостите вече можели да се наброят на пръстите на ръцете почти - освен Търновград и части от някога могъщия му укрепен район под властта на цар Иван Шишман се брояли няколко дунавски крепости. При похода за първи път е разорено и Добруджанското деспотство. Цар Иван Срацимир от унгарски става османски васал. Вече само чудо можело да спаси България.
Такова чудо било на път да се случи през следващата 1389 г. Обнадежден от успехите на Али паша през 1388 г. и терзан от спомените за поражението при Плочник, Мурат I потегля през още ранна пролет, за да се разправи с Моравското сръбско княжество и неговия владетел.
Княз Лазар Хребелянович успява да въздигне владението си след смъртта през 1371 г. на последния сръбски владетел - бездетния Стефан Урош V, син на цар Стефан Душан и на Иван-Александровата сестра царица Елена. За битката на Косово поле е създаден силен съюз. В него освен старите играчи от съюза за битката при Плочник княз Лазар и крал Твърдко се включват владетелят на Прищина, Скопие и Призрен Влък Бранкович (според изписването на малкото му име в изворите), албански, влашки, хърватски и чешки отряди.

След злощастната 1388 г. цар Иван Шишман

не можел и да си помисли да праща войски на Косово поле. Въпреки това, както и при Плочник, значителни български отряди участват на левия фланг на съюзната християнска войска заедно с босненците и под командването на крал Твърдко. В центъра се разполагат сърби, власи, чехи и пак босненци, както и хърватските отряди на Иван Палижне - всички те под личното предводителство на княз Лазар. На победоносния десен фланг се подреждат сръбски и албански отреди начело с Влък Бранкович.
Османската войска противостояла на южните височини на р. Лаб. В центъра се подредили еничари и конница, за първи път в бойния ред са разположени бомбарди. На левия фланг срещу отредите на Влък Бранкович се разположили румелийски азеби и спахии. Срещу босненските и българските отреди на крал Твърдко са приведени в действие анадолски спахии и пехотинци.
Преди началото на сражението, на развиделяване загинал султан Мурат I. Причините за смъртта му остават не съвсем ясни. Основните извори за събитието - летописът на Константин Костенечки, "Възхвалата на княз Лазар" от монахиня Ефимия и Герасимовият летопис на брата на Влък Бранкович - ни карат да предположим, че най-вероятно султан Мурат бил убит в началото на сражението при стандартни за средновековния бой обстоятелства. Легендарният подвиг на Милош ще трябва да отдадем май на по-късно народно вдъхновение.
Съюзните войски преминали в настъпление почти веднага след началото на битката. Главният удар бил поверен на деснофланговите отреди на Бранкович, които бързо заплашили с обкръжение главните османски сили в центъра, изтласквайки османския ляв фланг. Силен натиск на анадолските отреди обаче огънал редиците на босненските и българските отреди на крал Твърдко. Румелийските спахии предприели контранастъпление. Заплашени на свой ред от обкръжаване, съюзните войски започнали да отстъпват към р. Ситница.

В края на Косовската битка княз Лазар е пленен и посечен

Синът му Стефан Лазаревич и вдовицата Милица стават Баязидови васали. За българските държави, за царете Иван Шишман и Иван Срацимир настават последните години. Вече ще е необходимо повече от чудо за избавлението.
Битката на Косово поле е последният самостоятелен опит на балканските държави да дадат отпор на османското завоевание. Всички следващи опити за освобождаване на полуострова - и походът на Сигизмунд, и походът на Владислав Варненчик, и помощта за въстанието на престолонаследниците Костадин Срацимир и Фружин Асен, са организирани само с цел подмяната на чалмата с папска тиара, а законните наследници на българския престол - с дребни централноевропейски сурогати.

Извори

"Друшко Кранчич заявява, че от всички кожи от Видин е докарал известно количество по пътя през Прищина, Преполе и Анагаст до Дубровник; че от това количество е докарал в Дубровник 23 вързопа, в които вързопи са били 1700 кожи . . ."
Част от текста на оплакване на дубровнишки търговец от 15 октомври 1387 г.
Превод на П. Петров

"Имаше един санджакбег на име Дели Балабан. Той [султан Мурад I] го изпрати срещу Сяр, който те обсадиха. Тогава тръгна Лала Шахин и завладя Кавала, Драма, Зъхна и Сяр . . . От там той тръгна към Манастир [Битоля] и също го завладя. Те завладяха също и областта Солун чак до областта Кавала. Това завладяване извършиха в годината 787 [=1389]. След това потеглиха към Сърбия.
Из "Староосманската безименна летопис"(ХV в.)
Превод от староосмански - Fr. Giesse,
превод от немски - В. Гюзелев

"Тогава прочее се събра голямо множество турци . . . [Те] завладяха и цялата арбанаска земя, тъй като християнските държави бяха немощни и нямаше кой да им се съпротивлява.
След няколко години прочее те се отправиха против сръбската земя и там се разрази бран, в която от тях бе погубено преголямо множество - безчислено войнство - и настана кръвопролитие . . . Тогава прочее един от воините на име Милош, бидейки много храбър . . . той прониза нечестивия Аморат, изхвърли с копието си всичките му вътрешности и неговата всескверна душа. Турците убиха сръбския княз Лазар в лето 6897 [=1389], месец юни. Баязид завзе царството на своя баща Аморат, покори под властта си и сръбската земя, принуди ги да му дават дан, да му пращат войска и да ходят [на война] с него, а деспота Стефан постави да владее бащиния си престол над сърбите . . ."
Из "Българската безименна хроника", (началото на ХV в.)
Превод на Ив. Дуйчев

План на сражението на 15 юни 1389 г. (по Д. Ангелов и Б. Чолпанов)

Моравският княз Лазар (1329-1389). Стенопис от обителта "Любостиня", Кралевско, около 1405 г. Архивната снимка е от 1934 г., когато лицето на владетеля е било все още запазено. Другият портрет на княз Лазар, от обителта "Раваница", където е и гробът му, е силно повреден още преди началото на ХХ в.

89

13652