Докато слушах десетките изказвания за краха на мажоритарния вот след свежо приключилите избори, ме гризеше смътно несъгласие. Защото между слабо известните "мажоритарци", почти всинца от ГЕРБ, има един мегамажоритарин. Неговата слава и тежест са такива, че изпълват екраните като рекламен блок праймтаймово предаване. Българският народ в най-активната си част гласува свръхмажоритарно, неговият (единствен в случая) кандидат се нарича Бойко Борисов. Народът пожела да му даде властта накуп. Осенен от прозрението си, прецъквах телевизора и попаднах на шоу, където прозвуча съвсем подобна теза. Хич не се огорчих на тема авторство, по-скоро се уверих в правотата си; те, прозренията, чукат на много глави едновременно, само че повечето врати не им се отварят, защото стопаните отсъстват, вечерят, спят или са заети с други сладки неща...

Оттук нататък обаче се позамислих; защо е тъй? Защо нашият целокупен народ не се поблазни никак от възможността да избира "личности", каквато е идеята на мажоритарния вот, а иска да избере една-единствена? Нека не се лъжем - и 240 мажоритарни кандидати да имаше, резултатът щеше да е още по-бояк (бойков). А я да си отговорим на въпроса - ако господин Борисов беше мегашегаджия и бе решил да натуря в листите си мегашегаджийски фигури с цел политкодош, нямаше ли пак той (те) да спечели? Нямаше ли да изберем някой мунчо, миндил или дори коза, щом зад тях свети сакралното за момента име?



Щяхме, щяхме...



Това не е моментен импулс; този начин на изборно доверие и симпатия е характерен за нас, щях да кажа от години, но бързам да се поправя - от векове. (Ако не се лъжа, при масовия вот за Сакскобургготски преди 8 години от царския щаб туриха за съперник на тогавашния министър-председател Костов по избирателен район още никому неизвестната мома Качакова. И тя какво? Ами би убедително.) Така е по цял ред народопсихологически особености, трансформирали се лека-полека в политическа култура.

За съжаление, за голямо съжаление - уви - нашият народ неслучайно най се подиграва и най-презира институцията Народно събрание. В своята маса той не разбира кому тя е нужна и защо. И най-плоското и беззъбо шоу по екраните, и най-бездарните фейлетонисти имат за свой рефрен "кифтетата" в парламентарния бюфет, а "дупетатите" отдавна са синоним на тикви и бърборковци. Ние (пак казвам, в масата си, а не като шепа интелектуалстващи тук-там кръжци) не вярваме в парламента си. Той има най-ниско доверие от всички институции. Президентство, армия, полиция, дори правителство - това е разбираемо, това знаем за какво служи, това, особено ако е с пагон, уважаваме. То понякога бие, може дори да те застреля. А парламентът какво е? - Цели 240, досущ като нас, ама с мерцедеси и големи заплати. И какво правят по цял ден тези? - Ами гласуват с чужди карти или изобщо "не ходят на работа". В най-добрия вариант ние българите избираме парламента си така, както пускаме фишове за тотото. Пускането на фишовете може да се разгледа като своеобразен конвент между хиляди сиромаси. Събират се тези сиромаси и си казват: "Пичове, вижте го какъв е животът тежък, парите не стигат никому. Дайте да се сговорим така - всеки дава по два-три лева, от това никому отделно ни по-топло, ни по-студено ще стане. А натрупаната сума я даваме на двама-трима щастливци, белким те поне рахатясат в тоз куц наш животец..."

Тъкмо тъй си пращаме депутатите в парламента,



халал им тото късметя!



Другото би означавало да вярваме, че парламентът е най-важната ни институция, най-големият гарант на демокрацията. Че той управлява именно защото прави законите, които всъщност следва да управляват едно рационално и демократично общество.

Но не вярваме, че ни управляват законите. Вярваме, че ни управляват хора. За съжаление сме прави. Тук идва още по-интересен момент - не вярваме и в груповото управление, искаме по възможност по-еднолично, персонифицирано такова. Един да е, да е с много сила и власт. Защото многотията значи много мошеници и крадльовци, а един - това е мащаб и импозантност. Защо му е на него да краде, и така сме му дали всичко. Той трябва да ни пази и къта. Дали ще е брат Галев, дали Доган (на по-малки вилаети), дали Тодор Живков, Симеон или Бойко Борисов (на цяло царство), но един да е баш шефът, мегавойводата.

Така сме научени от много периоди в историята ни, най-вече от кърджалийско време. Тогава централната власт е отслабнала, роят се шайки от разбойници. Вера Мутафчиева (лека й пръст) привежда интересен пример как подобна внезапна дружина отправя ултиматум до аяна на Нова Загора: "...утре ще ни изпратите пет ямурлука, пет товарни животни, 200 кесии тютюн, 200 оки кафе и 20 кесии (по 20 000) акчета точно. От нас няма да имате тогава никакви щети... Ако пренебрегнете писмото ни, кой ден ще бъде битката? Добре си опичайте ума..." И аянът (държавен управител) какво - дава.

В период на размита отговорност и масов локален произвол се търси голям баш. Той е защитник, той обезпечава относителен граждански мир. Ако не е в царския град, който е вдигнал ръце, поне да е в местната столица, като Пазвантоглу във Видин да кажем. Той пази от кърджалиите на наглия разбой (вкл. по къра и къщите).

Нито се подигравам на подобен избор, нито му се учудвам. Нещата тук и сега стоят тъкмо така. И може би тази носталгия по справедливия войвода е единственото мъдро нещо за народ, чийто скепсис към върховната власт на закона е бетониран от столетия ориенталски опит.