В една картичка от Балчик приятелят ми Лазар Г. някога е написал: "Ако някой обича някого, то не е защото другият заслужава това, а защото... го обича". Картичката, разбира се, се е изгубила, но текстът се е запазил - цитирал съм го в една отдавнашна книга. Тогава Лазар беше преминал през ада на разрушителна, "огнена" връзка и това навярно бе резюмето на неговия жесток опит от любовта: че там нищо не е обяснимо, нито победимо, нито предотвратимо.
Разгърнах тази книга сега, когато полека-лека избледнява и безследно се разтваря в световния шум шокът от жертвата на двете деца край Брусарци. Не искам да си служа с думи като "самоубийство", нито "гибел" - те са го направили по своя воля и може би, смятайки, че така всъщност оцеляват. Че надмогват. Че побеждават. Какво? Раздялата ли? Несправедливостта ли? Или световната грубост? Те са били твърде малки и твърде безхитростни.
Може и наистина да не са чели "Ромео и Жулиета"
Може никога да не са срещали онова, което ние с вас така обичаме да цитираме: че всяка раздяла е една малка смърт. Те с това, без да са го чували, не са били съгласни. На тях раздялата им се е виждала като голяма, истинска смърт и те така са я разбрали, така са я отхвърлили. Искали са да избягат от нея и са го направили с... влак.
"Жертва" е истинската дума тук, защото тя предполага и избор, и достойнство. Едно момиченце ни се усмихваше тези дни от вестниците - детската му още усмивка не се свързва с този тежък, безмилостен жест. Но може би ще трябва да повярваме, че човешкото сърце е готово за него от мига, в който започва да тупти. И да се опитаме да вникнем в урока, който нашите деца за пореден път ни дават...
Постепенно осъзнавам защо не написах веднага, още като избухна тази трагедия. Искал съм да ме отминат тези странички. Но от това не можеш да се скриеш без последствия.
Авторът винаги си плаща, когато се сниши
Искал съм също вълната в медиите да се отлее. Да проверя за колко дни е чудото, да се убедя отново, че нищо не може да ни вълнува и мъчи извън срока, който му отпускаме. Но този път бе малко по-различно. Към този кошмар се отнесохме уважително и без истерия, без изхвърляне и почти без спекулации, а и без политици. Като изключим опитите да му се присади етническа нетърпимост, отхвърлени от всички, които са били близки до трагедията. Остана обърканост и недоизказаност, които нищо никога няма да разнесе. И по-добре. Такива драми май не трябва да приключват. Със своята необяснимост те са част от мъдростта на обществото.
През миналия век, във времето още преди електронните медии "край шосето горнобанско" се самоубиват двама влюбени - Митко и Първолетка. Поради липса на радио и телевизия страната научава подробности от трагедията и я изстрадва не в няколко дни, а с години: певците с крачните хармоники обикалят страната и пеят, а всъщност повествуват за смъртта на младежите по панаирите и по селските сборове. Такава песен според майка ми са пеели жените по седенки. Правеше опити да я запее, но не знаеше думите до края.
Тя бе песен на едно по-предишно поколение,
но все пак й бе предала паметта за двамата и за тяхната трагична любов. Тази случка и тази песен бяха предмет на неуместни подигравки в едно не така отдалечено време, когато върху темата за "масовата култура" се упражняваха (кой ли не!) във високомерие и хапливост. Напразно, ще кажа днес. И некултурно...
Така се завъртя писателската ми съдба, че допрях и съизстрадах немалко човешки трагедии. Усетих разбити от скръб сърца, видях нещастие, горест и безнадеждност. Знам отблизо как изглежда това. Но смъртта на тези две деца ме респектира, изпълва ме със страхопочитание. В нея има невинна гордост и отказ от компромис. И нещо, което (така си мисля аз) би могло да излекува този свят. Ако светът би могъл да бъде излекуван с любов.
Знаем ли въобще какво е любовта - такава, каквато за пръв път идва при нас? Помним ли я: преди да се превъртяла във въртопите на съдбата, в изкушенията и в предразсъдъците, в сметките и в користта, в лъжите и в изневерите, в яростта и в малодушието, в нашите игри, комбини и надприказвания, в чалгата и телевизионните сериали, в целия кич от възгледи и отношения? Схващаме ли на какво е способна
тази любов - още неука, а по своему достатъчно мъдра?
И ако не знаем, не помним и не схващаме - какво все пак да правим, когато по дълг или дори по невнимание се окажем до нея?
Не вярвам подобен отговор да ни се открие. Момчето като че ли оцеля, но такива тайни не могат да бъдат обърнати в слова. Посланието е отлетяло и ако бъде разчетено, то може и да не е тук - в този свят...
Най-страшни остават думите на машиниста. Как лампата на локомотива ги извадила от мрака: две прегърнати деца, които, легнали на релсите, ужасено и храбро гледат към влака.
Гледат към смъртта и знаят, че й принадлежат, защото тяхната смърт има цели хиляда метра спирачен път.
И понеже никоя драма не е последна, и тази все пак ще се отдръпне - навътре в паметта. Както винаги се случва: нахлуват нови болки, загуби, сълзи. Но който от нас наистина забрави това, той ще изгуби част от себе си.
И все пак, какво са търсили тези деца в смъртта, което го няма в живота?
Това ми кажете...
Идеала.
Събирането във вечното.


















Нека не виним децата . Светла им Памет ! Телата им не са успели да устоят на натиска на една Нравственост , с която ние само си въобразяваме , че можем да ги съберем в Общ живот . Батинка , 
