Отгърнах да видя.

Второто издание на далечната ми книга "Ранни мемоари" е излязло през 1985 г. Значи, при тогавашното книгоиздаване, поне година-две по-рано е написан онзи текст за илюзиите ("Илюзия sine qua non"), и значи, снежната топка в домашния хладилник се е появила още по-рано - когато Драган, най-малкият вкъщи, е бил още по-малък... Случката беше екзотична за нашия тогавашен живот. Той лудееше по снега, не можеше да му се насити, а когато се прибираше отвън, неизменно носеше шепа сняг, бучка лед, висулка. И веднъж, посред лято, в измъчения от пек панелен дом, в камерата на похъркващия "Мраз" се откри тайно прибраната от него снежна топка. Искал е някак да я съхрани, да я притежава по-дълго, може би завинаги. Вярата му, че нещата са възможни, ако много ги желаеш, ни разтърси. И че можеш да задържиш мига, както и снега. Илюзията му за вечност не беше още опровергана, тя беше непокътната, такава, с каквато човекът се ражда.



Усетихме колко са живи остатъците от тази илюзия у нас самите



И, без да се наговаряме, започнахме да бдим над топката. Внимавахме да не я погубим при някое от нашите небрежни и инцидентни размразявания. Наглеждахме я като цвете, като домашен любимец. "Живя" при нас с години. Докато старият "Мраз" не издъхна без предупреждение и от нея остана само споменът. Може би и заради това опитах да я задържа в онова есе, което всъщност беше точно за илюзиите и за това, че илюзиите са могъщото гориво на човешката съдба. Но историята получи неочакван отзвук, случката допадна, дори нашумя. Наивните жестове съдържат очарование, хората ги задържат в душата си. Драган беше вече пораснал, а още ме питаха: това ли е онова момченце със снежната топка? Там всичко е, разбира се, по-силно, по-изпипано, учудвам се, че съм го писал аз. Но в литературата образите и метафорите са за еднократна употреба, нищо не можеш да повториш със същия градус. По тази причина и днес не се разпростирам, по-скоро го споменавам.

Защото тези дни някаква агенция съобщи за една американка, която повторила номера със снежната топка, само че много по-успешно - пази я вече повече от три десетилетия! Дори не може да се каже, че го повтаря - през 1977 година, когато във Флорида паднал онзи сняг, Драган току-що се беше родил. Тогава мисис Прийна Томас направила снежна топка и я поставила във фризера. Описва се как е станало това: жената увила снежното кълбо в найлонов плик от пиле и го прибрала, за да й спомня природния феномен.



"Незабравим миг" нарича тя снеговалежа



и искала да си има някакво материално доказателство за това. През всичките тези години тя се грижела за топката, поддържала необходимата "жизнена температура", не позволила да се стопи "нито една снежинка". До нея съхранява друг скъп спомен - неразпечатан пакет от любимите цигари на починалия й съпруг. Понякога отваря фризера и я показва на гостите си. Някои от тях за първи път виждат сняг.

Поради високото качество на американските хладилници снежната топка на мисис Томас щастливо избегнала съдбата на нашата. Надживяла е шестима президенти, не я плаши глобалното затопляне. И има шанс още и още да увеличава собствения си рекорд. И може би, именно понеже става дума за рекорд, това е световна новина - макар да става дума не за лански, не дори за по-лански, а за много-много отдавнашен сняг...

Мисис Томас атакува нашите езикови шаблони. "Стопи се като снежна топка" вече не звучи така безспорно. Стопили са се кой знае колко неща в живота й, стопил се е донякъде и самият й живот, а снежната топка стои. Стопила се е например неразмразяемата Студена война, стопила се е (наполовина) полярната ледена шапка, стопи се в един далечен ден (или май беше нощ?) дори твоето ледено сърце, скъпа моя - а снежната топка от Флорида не е загубила нито една снежинка! Защото някой бди над нея.

Ето как нещата се докосват. Излиза, че унилата "Младост-2" и най-слънчевият щат Флорида се съвпадат в някаква обща вибрация - две трептения, които са всъщност едно. И че нашите пориви и надежди са нещо универсално, "работят" по всички точки на земното кълбо. Особено поривът да запазим онова, което по всички правила на живота е предопределено безследно да изгубим. Излиза също, че



и безнадеждното получава своя шанс,



а най-безсмислените ни жестове нерядко добиват смисъл - просто от нас зависи.

Стопли ме снежната топка на мисис Прийна Томас - все някой трябваше да успее. Друг е въпросът, че сякаш усетих онази нявгашната, изгубената, прежалената. И с това като да се върне изтърколеният вече живот. А колкото до това - (с)нежна топка под сърцето - сигурен съм, че се е случвало и на вас. Само че там тя има по-различна температура... Дори може да те стопли...