Как да мислим публичния образ на настоящото управление? Всеки опит за обобщение се натъква на почти нерешимо питане. С два отговора, които изглеждат взаимноизключващи се. Но, при все това, успяват засега да съжителстват мирно.



Имаме управление, което мисли на глас



Досущ като в телевизионна игра с въпроси то ни прави свидетели на вътрешния си диалог, докато налучква отговора. "Убеден съм, че сбъркахме, но хората така поискаха". Това беше симптоматичният коментар на премиера за поредната му крачка назад - тогава по Закона за електронните съобщения. И такива изказвания отдавна не са новина. Но как да четем цялото това разноречие от типа "Убеден съм, че греша"? Като реактивност, гъвкавост, отзивчивост? Или като хаотичност, липса на визия, недостатъчност на потенциал?

Това е от лесните въпроси. По-трудният идва, когато си дадем сметка, че публичният образ на Борисов успява да печели от едновременна диалогичност и митологичност. Той е еднакво близък и далечен, земен и хеликоптерен. Министър-председател, който притичва до трактористи, но и изиграва този епизод като слизащ от небето държавник, който разпръсква блокадата. Този пик в митотворчеството беше досущ като онази позната сцена на "бога от машината", който внезапно и по чудесен начин решава ситуацията.

Същата двойственост в публичния разказ се прояви и в ключовия казус "Румяна Желева". Как всъщност изглежда изводът от онази случка към днешния ден? Възможно е Борисов да губи или Борисов умее да губи? Защото в онзи момент грешната стъпка с Желева наистина изглеждаше прецедент. Като че ли за първи път усетихме, че митологичният Борисов, точно както се случва в митовете впрочем, внезапно загуби силата си. Загуби най-борисовското от качествата на публичния си образ - да бъде всепобеждаващ. За пръв път неговият имидж не можа да вземе здравословната дистанция от хората, с които се е обградил, и понесе щетите от тях.

Но тук проличава и другото ярко раздвояване: строителството на публичния образ на Борисов през тези месеци педантично се стреми да поддържа отчетлива дистанция спрямо образите на партията ГЕРБ, а и на правителството.



Грешките на "копчетата на телефона" не са мои грешки



Негативите им не са мои негативи. Божидар Димитров, Божидар Нанев, Лъчезар Иванов, Симеон Дянков и прочие могат да грешат, аз им се карам и слушам "хората". А те не грешат. Това достигна чистия си вид, когато един председател на партия и премиер се съгласи тутакси с президентското вето върху закон, който собствената му партия и министри считаха за свой огромен успех. Какво стои зад този внезапен сговор, не ми се мисли сега. Ясно е само, че двама души действаха като Горна камара, като сенат, който обуздава депутатската палавост и се договаря какво да реши парламентът.

А имаме ли въобще парламент? Тук мнозина побързаха интелигентски да алармират: демокрацията е в опасност. Но тогава пък по геомилевски можем да попитаме: "Прекрасно, но що е демокрация?". Никой не си направи труда да пусне едно бързичко изследване



коя част от демокрацията ще се окаже по-важна за "хората"



- конкуренцията на партии или пък ясната отговорност. Същата онази видима, оличностена, политическа отговорност, която ГЕРБ използва вече няколко години в посланията си. И която го отличи от парцелираната процедурна демокрация, позната доскоро.

В тази ситуация на антитези засега Борисов успява да удържа монопола върху разказа за случващото се. Защото още не са разклатени двата основни стълба в публичния му образ: легендата за възмездието и сравнението с тройната коалиция.

Свидетели сме на една трескава динамика на имиджите, едно задъхано производство на новини, сгъстени и насложени емоции. Създава се усещане за една почти военновременна безалтернативност на случващото се. В нея всичките резки и противоположни политически действия изглеждат позволени, защото другото е лошо, другото е тройна коалиция, другото са предсрочни избори.

Още една двойна, черно-бяла подялба. Но от нея следва друго питане в същата двойствена стилистика - остана ли ясна граница между политическо говорене и политическо действие? И тази привидна трескавост и противоречивост как се чете?



Като решителност или като своеволен хаос?



Отговорът още не е добил огромно значение. Защото, както биха казали вещите изследователи на медийни образи, Борисов все още смогва да поддържа своя голям разказ. Големият разказ за ревизията. Сюжетът намери своето логично продължение в полицейските акции от последните седмици. Но тъкмо край тях приближава и моментът, когато цялото чудене в стил съчетаване на антитези ще спре да работи. Дали ще ограничим приказката за ревизията и възмездието до "тройната коалиция", или пък ще пробваме да ревизираме онова мащабно преразпределение на собственост, което сме свикнали да наричаме преход? Дали, ако хванахме трактора, ще хванем и тракториста? А дали ще хванем и онези, които са сглобили тракторите, пуснали са ги на пазара, наливали са им нафта? И дали въобще ще напълним със съдържание медийните маневри? Тези въпроси вече не могат да имат по два отговора.

Спомням си, че когато едно време развивахме теми по литература, често ги кръщаваха "герои на кръстопътя на историята". Скоро Борисов ще застане на такъв кръстопът. И е дяволски важно на кой от двата пътя ще се окаже. Защото това вече няма да е само въпрос за медийния образ на един политик. Това на практика е въпросът за историческа роля на Борисов. Или по-скоро за това дали Борисов осъзнава изискванията на ролята, в която днес се намира. Ще бъде ли той решителният визионер, или визията му стига до догодина? Дали това ще бъде един голям разказ в историята ни, или пък ще остане едно голямо приказване?