Не, не трябва да ставаме КНДР, за да обезпечим гилдиен просперитет и творческо самоуважение на творците си. С това, мисля, голяма част от обществото ни ще се съгласи.

Едно общество все пак има и малко по-приоритетни цели от разцвета на изкуството. Или, ако трябва да се върнем към метафорите, почти всеки негов член би предпочел пълно гърне у дома си, отколкото мраморен Аполон на площада пред двореца на диктатора. Ако може да избира, де.

Тогава какво ще я правим - тази социална драма на творческите гилдии, резултат от водевилния преход между социализъм и капитализъм? Нормално ли е



Невена Коканова да дои кози, а болният Христо Фотев



да чака някой лев от "Мултигруп", за да научат в края на живота си уроците на "грубата шаячна правда"?

Теоретиците на обществото, управлявано от законите на пазара, а не от идеологии и абсолютизъм, твърдят, че е нормално. Ние все пак отскоро влизаме в това общество, не в друго. В книгата си "Антикапиталистическото мислене" Лудвиг фон Мизес - този апологет на laissez faire капитализма, е дидактичен като старшина пред новобранци, строени за първи път на плаца: "На мърморкото, който се оплаква от нечестната пазарна икономика, може да бъде даден само един съвет. Ако искаш да забогатееш, опитай се да задоволиш обществото, като му предложиш нещо, което е по-евтино или ще му се хареса повече... На пазар, който не е саботиран от наложени от правителството ограничения, е изключително твой пропускът, че не можеш да отстраниш краля на шоколадите, филмовата звезда или шампиона по бокс.

Но ако пред богатствата, които би натрупал чрез участие в търговията с дрехи или в професионалния бокс, предпочиташ удовлетворението, което би получил от писане на поезия или философия, свободен си да постъпиш по този начин. Тогава, разбира се, няма да направиш толкова пари..."

Бедата на днешните ни творци е фактът, че те, включително най-кадърната част от тях, са продукт на система, построена върху принципите на просветения феодализъм. И оказали се по волята на историческите земетръси в хаоса на общество, сполетяно от спонтанно разграбване и първичното натрупване на капитали. Бедата не, а трагедията им е в бедността не само на държавата, но и на ресурса, за съжаление - често - и на ресурса на дух у тези, които в страни без толкова драматични преходи играят ролята на меценати и локомотиви на културното съзидание.

Тази ситуация се характеризира в чисто естетически план



с подражателност и вторичност



при производството на собствен културен продукт. Както и в изтъняване и прокъсване на културния слой, способен да налага високи стойности, включително на пазара. Въпросният слой, останал без самочувствие, деградира и се маргинализира. Това отваря широки пространства за маскиране на пошлото като нов масов вкус, за купуване на оценки и изобщо - за усещане за подмяна - на идеологически доминираната, но стабилна като кадрови потенциал система с кичозен хаос в нискохудожествен бардак. Само че то е друга посока в тема, която сега не разглеждаме, само маркираме.

Волю-неволю нашите артисти, певци, художници, писатели търсят реализация там, където по-високата производителност на труда е позволила възможност за по-висок приход от творчество. То е трудно и става рядко - но става. Затова до нас достигат новини като тази за българин, работил по уникалната анимация на филма "Матрицата", за наши драматурзи, пробили в Австрия и Германия, за наши певици, които Горан Брегович разхожда по света, ползвайки гласа им като мениджър в своя успешен продукт.

Като казах певици, ето какво научих вчера - българката Радка Варимезова, оказва се, пее в суперкасовия холивудски филм "Аватар". Гласът й е в саундтрака на лентата, а тя била избрана, за да покаже свободолюбивата музикалност на гордите опашати извънземни създания, Радка пее на фантастичния език "нави".

Стана ми драго за Радка и нейните родители, с които тя живее в Лос Анджелис, по малко по-особен повод. Баща й и майка й са всъщност Иван и Цветанка Варимезови, преподаватели по фолклор в Калифорнийския университет. Иван е чуден гайдар, племенник, ако се не лъжа, на Костадин Варимезов, още по-известен наш гайдар от близкото минало. Та с въпросния Иван служехме запас в офицерската школа във Враца в самия край на управлението на Тодор Живков. Понякога Иван надуваше гайдата, но иначе по цял ден учехме как да спрем врага от НАТО с РПГ-та и картечници, докато дойдат съветските ракети и танкове.

Варимезов тогава ми разказа как веднъж



отгледал в бостана си много дини



И понеже не му стигали парите от музиката, обрал дините, натоварил ги в багажника на москвича и отпрашил към морето. Спрял край известен курорт, изкарал няколко любенички на капака и за негово немалко учудване успял да продаде всичко за нула време. Така вързал успешно семейния бюджет, поне за момента.

Тогава си мислех: "Абе, практичен, ама Паганини така не би постъпил...".

Ето един изпълнител, когото преходът не смаза, мисля с усмивка днес. (Следва)