Миналото наше не е изцяло зад гърба ни. В българския живот то безпроблемно дърпа конците на настоящето. Вместо да гледа бъдещето, българинът има очи и на тила: все се кокори назад - за съжаление, без полза. Българинът - това сме аз и ти, както и онези, които ни заставят да търсим там причините за всичко, дето днес въртят с нас. От толкова взиране зрението на обществото вече се замъгли и много рядко (и не всички) установяваме, че това пространство е някак разтребено, преподредено, с петна от откачени портрети и календари по стените. Някои неща са изнесени, други са завити като мебели в напусната къща. Днес всичко там изглежда непотребно, капризите на модата в историята имат други срокове и интересът към довчерашния български живот неизбежно ще се върне,



но това ще бъде вече без нас



Тогава нашите идеи, тайни, дела и заблуждения, нашите крамоли и страсти ще се подредят прости и понятни, достъпни и разрешени - както въобще се наместват и улягат в историята и най-забатачените епохи.

Докато днес и най-съществени неща от нашата довчерашна България имат шанс да изплуват единствено по невнимание.

Тези дни министър-председателят обяви, че икономиката ни е приватизирана над 99 процента. После обаче се появиха оценки, че за тази троха могат да се вземат към три милиарда лева (други пък казаха евро). И то защото сме в криза. Без съмнение това са изпуснати числа - изпуснати по невнимание. Съвсем непредпазливо огласена оценка в тези гладни дни. Ако този процент (а някой вече писа, че не е дори цял процент, а горе-долу половин) при този срив на цените се върти към три милиарда, то колко тогава ще е било цялото? Да го сметнем. При един процент умножаваме по сто. При половин - по двеста. И тези 300 (600) милиарда трябваше да са зестрата, с която влязохме в капитализма. Никой никога не назова числата. Дори приблизително. Третираха ги като някакъв анонимен джакпот на промяната, който само трябва да се разпредели - всички видяхме как. Разпределиха го - без този един (половин) процент. Останал е колкото за едно безплодно изчисление на цялото по тази кой знае как изпусната досега негова част.

Но защо ви разказвам това?

Преди време, но и не толкова отдавна, пред Народното събрание се бяха събрали възрастни хора, "хора от миналото" - искаха някой да ги чуе. Проблемите им се знаеха и се коментираха, медиите не се гнусяха от тях. Излезе председателят на парламента и от входа ги нахока:



вместо да се срамуват, че са работили

за комунистите, сега вдигат шум



Разпродажбата на труда им вече беше в ход, всички във властта си бяха заплюли по нещо. Но политикът не се посвени да каже: "за комунистите".

Ето какво си спомних днес, когато, почти без да искам, осъзнах как са се трудили нашите родители. Техният труд бе най-смисленото съдържание на българския живот в онзи почти половин век. В него те бяха вложили и дълг, и съвест, и надежди. Беше им препитание, а и гордост. Достатъчно морален, за да не се срамуват от него. А сега се оказва, че и плодове е оставил - макар и не за всички от нас. Онзи труд, от който им препоръчваха да се "срамуват".

Майка ми беше жива още. Засрамих се вместо нея. И заради нея. Тя не заслужаваше това. Беше нахранила хиляди хора. Излизаше преди съмване и тръгваше по тъмните плевенски улици - да приготви закуска за "децата" от големия техникум край гарата. После - да им сготви обяд. И вечеря, накрая. Трудът й беше убийствен, но се гордееше с него.



Даваше й достойнство като всеки почтен труд



А сега разбираме, че не е бил и безплоден.

Когато се пенсионира, с изненада открих колко са красиви ръцете й. Никога не ги бях виждал такива. Знаех ги груби, тежки, вечно нарязани, изпогорени от кипящо масло. Сега, вече стари, но отпочинали и заздравели, те ми се видяха прекрасни. Успокоени, правилни, изящни - бе ги дала на труда си, а сега си ги бе върнала.

И ето, че си мисля: дали в този един (половин) процент не е останало нещо от нейния труд, от нейната съдба, от нейните безхитростни жертви? И въобще от дела на онова поколение, чието присъствие в историята някои все още се мъчат да изтрият? Само заради това, че е имало друг шанс, друг жребий. Макар че жребия си на този кръстопът никой не избира. И още не се знае как ние ще се разпоредим с нашия..

Иначе какво: един процент, половин процент - кой ти го дава. На тях самите вече не им трябва. Те отминаха - безшумно, като на пръсти. Те са в един друг свят, казват - по-добър.

И дори не могат да им сложат данък върху пенсиите...