Никаква изненада не поднесе поредният прелет над София на презокеанските стратези на българската стопанска политика. Изслушахме познатите тиради, бъканите от фалш празнословия и очевидни логически грешки,вехти доводи и древни съвети за нуждата от поредно затягане на коланите и потягане на фиска. Уверихме се, че МВФ проявява завидно



постоянство в заблудите



и нулево желание за обсъждане с аргументи и факти. Главната тема в кабинетните дебати бе същата, както от години насам - така наречената заплаха от растящия външнотърговски дефицит на България. Наистина към август дефицитът на търговския баланс е 4.7 млрд. лева, с 1.5 млрд. повече от същия период на миналата година. Макар за всеки мислещ финансист още преди въвеждането на валутен борд да бе ясно, че бордът тъкмо до такъв резултат ще доведе, Фондът упорито търси всяка друга причина освен очевидната. До март за растящия дефицит на външната търговия бяха обвинявани банките: те давали много кредити, което създавало голямо търсене на вносни стоки. Затова от април насам под диктовката на МВФ централната банка въведе



административни количествени ограничения



на кредита, фактически кредитни лимити - един примитивен инструмент на паричната политика, забравен в Европа още през петдесетте години. Още през първите няколко месеца мярката подейства. В момента ръстът на кредитите, мерен на годишна база,вече е с над 10-процентни пункта по-нисък, макар ефектът на ограниченията да не е изчерпан. До една година след рестрикциите можем да очакваме скоростта на нарастване на банковите кредити да спадне наполовина, че и повече. Ако бе вярна тезата на Фонда, че "кредитният бум" е в дъното на растящия търговски дефицит на страната, то рязко забавеният ръст на кредита трябваше да доведе до реципрочно забавяне на вноса. Нищо подобно - тъкмо от май насам ръстът на вноса се усили. Явно господата от МВФ сами не са вярвали в ефекта на мерките, които от година насам натрапват на БНБ, защото още в една работна студия на фонда, публикувана юни т. г., се съобщава, че ако кредитните мерки не подействат, щели да се наложат



нов набор ограничения,



този път чрез добре познатите канали на фиска. Бюджетът трябвало да натрупа още по-голям излишък, та да неутрализира търсенето на вносни стоки. Това, при положение че бюджетът и сега трупа излишък от 1.8% от брутния вътрешен продукт. Още от сега можем да предскажем, че дори с 4% от БВП излишък в бюджета и търговското, и текущото салдо на платежния баланс ще стават все по-отрицателни поне през следващите 5-10 години, докато в страната съществува значителен, далеч по-висок от еврозоната потенциал за растеж. И слава богу! Не е ясно обаче защо



МВФ намира растежа за вреден



и опасен за страната. Подобно на старите меркантилисти, които се страхували, че страната ще обеднее, ако нейното злато изтича към чужбина ("паричен меркантилизъм"), или пък ако внася повече, отколкото изнася (по-късният "стоков меркантилизъм"), МВФ изглежда обсебен от идеята, че търговският дефицит на една нация вещае нестабилност, "израждане" (на какво?) и куп неизяснени опасности. Това трябва да е някакъв нов вид, "фондовски" меркантилизъм, който на всяка цена държи да пребори търговския дефицит. И това, при положение че дефицитът по текущата сметка на платежния баланс очевидно ще се свива въпреки търговския дефицит. Дори при положение че противно на фондовските прогнози, ръстът на кредитите не влошава качеството им (делът на проблемните кредити през последната година спадна от 7% на 6%). А голямата причина за дефицита на българската търговия е очевидният факт, че



"търсенето на внос" не е вътрешно,



а движено от външни фактори. Отворената, стабилна и стабилно растяща българска икономика естествено привлича инвестиции отвън (къде чуждестранни, къде родни капитали, маскирани като чужди). И ето как се генерира търговският дефицит: Аз съм чужда фирма, решила да строи завод в България. Откривам фирма тук. Превеждам, да речем, 5 милиона евро капитал. С 3 от тях моята българска фирма внася от чужбина нужните за работата й машини. Другите 2 милиона плащам на фирмата майка за софтуер, ноу-хау и бау-бау (така си оправям рентабилността на основната чужда фирма, пък си осигурявам и буфер за увеличаване на разходите, печалбите и данъците в България). И моята българска фирма надува българския внос, макар да е водена от прозрачно чуждестранни мотиви. Това е само един от каналите на раздуване на търговския дефицит. Без напъване ще се сетя за още 5-6 подобни. Дано в правителството мислят със собствените си глави, вместо да робуват на маниите на Фонда. Защото безумията на Фонда край няма да имат. Редовните читатели на фондовските бумаги добре знаят, че там вече са замислили "крайната мярка", която ще ни "предложат", ако и бюджетният свръхрезерв не помогне (а той няма да помогне). Тогава трябвало да се наложат "някои ограничения върху притока на капитал от чужбина"! Да бе, и да превърнем България в пустинята Гоби заради бръщолевенето на една отдавна загубила смисъла си международна бюрокрация. Тогава ще ни впишат в книгата на Гинес като най-тъпо управляваната нация на земята.