В гимназията имах съученик, пристрастен към телевизията - много преди това да стане нормално. Това момче - да го наречем Итън - беше енциклопедия на безсмислените факти. Но един ден майка му му направи смела оферта - ако издържи цял месец без телевизия, ще му даде 200 долара. Никой не вярваше, че Итън ще успее. Но той се отказа от телевизията ей така. Предлагахме му да го прикрием в петък вечер (вечерите на "Маями Вайс"). Но Итън твърдо отказваше. Един месец по-късно майка му му връчи 200 долара. Итън излезе и си купи телевизор - най-големия, който намери.



Откакто има деца, има и възрастни, които се опитват да ги накарат да слушат. Библията многократно наставлява малките да се подчиняват на родителите си и предписва на непокорните пребиване с камъни или най-малкото избождане на очите от гарвани. С вековете обаче тоягата изпадна в немилост и загуби битката с моркова. Днес дребните подкупи - например курабийка за кротуване в църквата - започват още преди детето да се е научило да говори с цели изречения.

В последните години стотици училища са придали официален вид на тези транзакции и експериментират с плащане на суха пара за явяване в час, добра бележка или (най-малко в един случай) за незабременяване. Досега не се е пръкнало дете, което да не ръкопляска на тази практика. При възрастните е другояче - на тях обикновено им става доста неловко. Учителите се оплакват, че плащат за нещо, което трябва да се прави по собствена воля. Психолозите предупреждават, че парите могат да влошат представянето на ученика, тъй като опошляват процеса на учене. Родителите очакват масово затъване в знанията, щом плащането спре. На всичкото отгоре този спор се е превърнал в заместител на по-голямата и много по-важна дискусия за това защо децата не учат така, както трябва въпреки десетилетия реформи и растящ бюджет.

И все пак, когато икономистът от Харвард Роланд Фрайър Джуниър научава, че едно нюйоркско училище раздава парични премии за добри бележки, идеята веднага го привлича - за разлика от големите реформи, вторачени в учителя или програмата, тук децата не са просто неодушевени предмети, а човешки същества с интересно поведение. Само че никой не знае дали бонусите работят. За да отговори на този въпрос, Фрайър предприема нещо, което образователните експерти рядко правят: провежда експеримент в стотици случайно подбрани класни стаи в цяла Америка. Използва предимно частни ресурси, за да раздаде на 18 000 хлапета общата сума от 6.3 млн. долара, и привлича цял екип учени, за да анализират заедно резултатите. Анализът му, публикуван ексклузивно в сп. "Тайм", представлява най-голямото изследване на финансовите стимули в класната стая.

Експериментът се провежда в 143 училища в 4 града - Чикаго, Далас, Вашингтон и Ню Йорк. Половината от тях са в контролната група, т.е. няма заплащане. В останалите се въвежда тарифа за заплащане. Всеки град има свой уникален модел, за да се види кой работи най-добре. Някои деца получават пари за добри резултати, други - за да не се бият с другарчетата си. Резултатите са удивителни и изненадващи. Те ни напомнят, че децата - също като възрастните, не са кукли на конци. И не винаги реагират така, както очакваме.

Парите, разбира се, не стигат. (Те никога не стигат.) Но за някои деца те може да са част от решението. В крайна сметка всички искаме децата да израснат като възрастни със собствена мотивация. Въпросът е как им помагаме да стигнат дотам? И възможно ли е поне за някои деца пътят да е постлан не с пчелички, а с 20-доларови банкноти?



Експериментът



Щом вестниците научават за проекта, настава шумен скандал. Донори се оттеглят от финансирането. Някои училища се отказват, а после се връщат. През есента на 2007 г. програмата най-сетне тръгва в Ню Йорк. На четвъртокласниците се полагат максимум 25 долара на тест, а на седмокласниците - до 50. После в проекта се включва Чикаго, но с девети клас. Там за всяка шестица се полагат 50 долара, за петица - 35, а за четворка - 20. Общо на година могат да се вземат до 2000 долара. Половината от тях обаче влизат в сметка, която ще е достъпна при завършване на училище.

Във Вашингтон средношколците получават заплащане по 5 различни критерия, включително присъствие и добро поведение. При отлични показатели могат да се изкарат 100 долара на всеки 2 седмици. Училищата в Далас са с най-простата схема, насочена към най-малките - за всяка прочетена книжка от второкласник и успешно попълнен въпросник по текста детето получава 2 долара. Така средно на година могат да се изкарат около 14 долара за 7 прочетени книжки.



Резултатите



Първите доклади започват да пристигат миналото лято. В Ню Йорк 1.5 млн. долара, платени на 8320 деца за добри оценки на тестовете, не оказват никакъв ефект. В Чикаго, където моделът е различен, децата, които получават пари за оценки, посещават повече часовете и изкарват по-добри резултати. В края на годината обаче представянето им на тестовете не показва подобрение. Във Вашингтон обратно - има подобрение на годишните тестове. Рутинното заплащане на дребни постижения като влизане в час и поведение, изглежда, води до повече научен материал. А в Далас ефектът е най-драматичен. Заплащането за четене на книжки значително подобрява резултатите на тестовете в края на годината и това отлично представяне се запазва и на следващата година, когато вече няма награди.

Навсякъде децата са от бедни, малцинствени семейства. Защо тогава резултатите са толкова различни? Едно обяснение може би предлага анкетата, проведена в Ню Йорк. Всички там се вълнуват от парите и искат да изкарат повече. Само че като че ли не знаят как. Казват, че ще четат по-внимателно въпросите, но никой не споменава никаква допълнителна работа, която да доведе до научаване на нещо повече - например да остане след часовете и да поговори с учителя.



Анализът



Свикнали сме да мислим, че децата (и възрастните) знаят как да постигнат успех. И ако не го постигнат, то е поради липса на усилие - или талант. Понякога е така. Но много често хората просто нямат представа какво да правят. Икономистът от Чикагския университет Джон Лист обяснява това по следния начин: "Мога да те помоля да решиш едно линейно диференциално уравнение от трети ред." "Линейно какво?" - питам аз. "Линейно диференциално уравнение от трети ред - отговаря ми той. - И ще ти дам 1 млн. долара да го решиш. Но ти не можеш." Прав е, не мога. За някои деца решаването на тест по геометрия е като решаването на линейно диференциално уравнение от трети ред независимо от наградата.

В Чикаго децата получават пари за оценки - резултат, който не винаги могат да контролират. Там резултатите от експеримента са смесени. Децата, които получават пари, наистина повишават успеха си, освен това ходят повече на училище - седмица и половина над останалите. Това не е никак малко, като се има предвид, че всяко второ дете в Чикаго зарязва училище, преди да завърши. Няма да знаем преди 2012 г. дали експериментът е намалил този процент на отпадащи ученици, но сега знаем, че наградите не са повишили оценките им на тестовете в края на годината.

И така какво ще стане, ако плащаме на децата за неща, които те знаят как да изпълнят? В Далас плащането за четене на книжки - нещо, което почти всеки може да прави - оказва огромен ефект. Тук заплащането постига същия резултат като други много по-фундаментални реформи като по-малките класове и програмите по ранно обучение. Освен това децата повишават и оценките си. "Ако платиш на едно хлапе да чете книжки, оценките му се повишават повече, отколкото, ако му плащаш за самите оценки като в Чикаго", обяснява Фрайър.

Във Вашингтон всяко училище избира три критерия за заплащане, някои от които са оценки на тестове. Тук обаче учениците са заплатени и за присъствие в час и поведение - две неща, които са изцяло под техен контрол. При този хибриден модел децата, които получават пари, показват по-добри резултати на годишните тестове. Тук има и една особеност - учениците, при които експериментът дава най-високи постижения, са от най-трудно управляемите по принцип. "Типичната реформа - казва Фрайър - помага на момичетата, но не и на момчетата. При нас беше точно обратното."

Вероятно е децата да откликват по-добре на награди за конкретни действия, защото има по-малък риск от провал. Присъствието им в час зависи от тях самите за разлика от резултатите на тестовете. Ключът тогава може би е в това да се даде на учениците усещане, че повече елементи от обучението са в техни ръце.





-----------------

Бързината има значение



Един по-стар експеримент, водещ началото си преди 15 години по програмата "Знанието е сила", подкрепя напълно хипотезата на Фрайър, че резултатите се повишават с даването на повече самостоятелност. Учениците в нея получават заплащане за действия, които зависят изцяло от тяхната воля - идване навреме на училище, участие в час, но то е под формата на талони за пособия в училищната книжарница. За толкова години в 82-те училища по програмата са установили някои основни истини. Бързината например има значение. Неща като награди и наказания действат най-силно, когато идват бързо. Затова тук се плаща всяка седмица. (При експеримента на Фрайър също най-добрият ефект се постига там, където децата бързо получават награда - Вашингтон и Далас.)

Също като възрастните децата имат нужда от различни стимули, някои - по-сериозни, други - дребни, някои - краткосрочни, други - дългосрочни. Парите и други външни награди могат да бъдат портал към по-съществени мотиватори. В програмата "Знанието е сила" петокласниците получават моливи, гимназистите обаче се възнаграждават със свободи - като привилегията да слушат "Айпод"-а си на обяд. "Крайната ни цел е да мотивираме истински децата - казва Джошуа Зойа, един от основателите на програмата, - но все някак трябва да ги привлечем. Затова трябва да ги посрещнем там, където са сега."





-------------------------

Наградите все пак могат и да вредят



Най-тежката критика на ученето срещу пари идва от психолозите. Едуард Дечи от Университета в Рочестър например цял живот изследва мотивацията. Дечи е установил, че парите - както и други осезаеми награди - не работят много добре при мотивирането в дългосрочен план, особено при задачи, изискващи творчество. Всъщност има много доказателства, че наградите могат да окажат негативен ефект.

Класически експеримент в подкрепа на тази хипотеза се провежда в едно начално училище в началото на 70-те. Изследователите разделят 51 деца на групи. Всички са накарани да нарисуват картинка с флумастри. На едната група обаче е казано предварително, че ще получи специална награда - сертификат със златна звездичка и червена панделка. Децата нарисували рисунките, а тези в избраната група получили сертификатите си. Няколко седмици по-късно учените се върнали в училището и открили, че децата с наградите рисуват двойно по-малко от онези, които не са взели нищо. Затова, вместо да раздаваме звездички, казва Дечи, трябва да научим малките да извличат удоволствие от самата задача. "Всички искаме хората да ценят самото учене", обяснява той. Във всяка възраст ние се представяме по-добре и работим по-усърдно, когато изпитваме удоволствие от задачата, а не от наградата.

По принцип Фрайър е съгласен с това. "Децата трябва да учат заради любовта към познанието - казва той. - Но не го правят. Тъй че какво да правим?" Повечето тийнейджъри не гледат на домашните си по математика както първолаците - на белия лист. Би било чудесно, ако беше другояче. Сигурно един ден и ние ще можем да подхождаме тъй към работата. Но дотогава повечето възрастни работят основно за пари, а кой знае защо поставят децата си на по-висок пиедестал.