На гърба на днешния "Макдоналдс" на пл. "Славейков", в началото на ул. "Гладстон" имаше канцеларии на някакъв "импекс" или "проект", зад витрината работеха куп чиновнички. Беше неловко да застанеш пред стъклото и да разглеждаш тая жива картина, докато те без съмнение държаха под око тротоара. Работех в сп. "Септември" и минавах оттам всеки ден. Веднъж отвътре изскокна висока млада жена, препречи плочника и се заусмихва. Били мои читателки и си говорели за мен. Във витрината, като в аквариум, колежките следяха диалога иззад пишещите и сметачните машини. То толкова беше и диалог: бях с топла баничка в ръка и с пълна уста. "Спокойно, аз съм Ели" - каза момичето и ме остави да преглътна. Имаше нещо волно и открито в нея. Рекох, че ми е приятно, махнахме си и се разминахме. Помислих, че вътре са се хванали на бас дали ще заговори поетът, но после редовно си разменяхме усмивки и по някоя приказка, веднъж-дваж надписвах книжки - пак на тротоара, дните се въртяха.

Идвах от отпуск и бях много черен - точно това ми говореше Нина Андонова на ъгъла на библиотеката (тогава още не беше библиотека). Ахкаше от тена ми, а аз гледах през рамото й, изтръпнал от глава до пети - на витрината на "импекса" висеше некролог, от който ме гледаше Ели, пак тъй



радостно и неудържимо засмяна



Ужасих се: бяха минали 40 дни. Не бях научил, не бях дори забелязал, че не я срещам, пропуснал бях да я пожаля. Сякаш за първи път (а не беше) прозирах как човек изчезва от живота на другите, от съзнанието им, от сърцето.

Качих се в редакцията замаян, покрусен. Вътьо Раковски беше в стаята, трябваше да му кажа. И тогава Вътьо ми разправи историята за Иван и Маргарита....

На младини поетът Иван Давидков имал приятелка - Маргарита. Любовта им била известна на всички, били чудесна двойка. Но в любовта всичко може да се случи. И нещо станало, после Маргарита се загубила, отишла си в Плевен и не се върнала. Животът продължил, разбира се. След много години, вече тежко болен, по време на хемодиализа, в един лекар Иван разпознал нейния брат. Попитал за Маргарита: как се е стекъл животът й. Лекарят се вкаменил: Маргарита била мъртва от десетилетия, починала още тогава, когато се и "изгубила".

Поетът бил смазан от новината, макар че каква новина било това? Не можел да се примири, че е пропуснал тази загуба, че



не я е преживял и изстрадал



Бе написал нещо за това, иносказателно, но горчиво. Нещо за Фауст и Маргарита в съвсем различен сюжет. Спомних си, че съм го чел в писателския вестник. Но не бях разгадал тайната на тази болка. Откри ми я Вътьо Раковски, вероятно за да омилостиви и опитоми онова терзание, което в този ден ми изгаряше душата.

Но защо ви разказвам това?

Днес се навършват две десетилетия, откак Иван Давидков отиде на небето. Стремежът към висота, към полет, към самите небеса, който прониква цялата му поезия, се изпълни и за него. Сякаш на онзи 6 август той най-сетне дописа своята "Небесна поема" и се вдигна в най-високия си полет. Изглежда полетът бе едно от главните състояния на този иначе набит, спокоен, с бавни жестове и слово човек. Полетът на птица, на самолет, на облак, на самото му същество. "Когато всичко в тебе изгори - писа той, - последни нека станат прах крилете." Все си вярвам, че в самия негов мъчителен, жестоко несправедлив край крилете му са били с него и той се е вдигнал над страданието, към тихото сливане с поезията и вечността. В онова небе, в което "тази нощ изгоря един самолет", а в този самолет пътувал един симфоничен оркестър и затова "пепел от мъртви симфонии кръжеше в безкрая". Някъде в този безкрай трябва да е днес и Иван, самият той симфония от строфи и рисунки.



Нямам доказателства, а вярвам....



Иван бе човек земен и достъпен, доброжелателен и много овладян. Невероятно е да го поставиш до неговите собствени стихове. Там страстите са също тъй материални, както и вещите, образите, пейзажа. Сякаш можеш да ги докоснеш, да ги вземеш за себе си. Но можеш и да си изгориш ръцете. В българската поезия той, разбира се, беше единствен - както всеки истински поет копнее да бъде. Имаше хубаво място в живота: главен редактор на издателство "Български писател". Хубаво не толкова за него, колкото за онези, които потропваха на тази врата. Защото той бе един предан на изкуството си мъж, готов да защити всеки талантлив човек. Това в онези години често бе въпрос на характер, а и на мъжество. Написа много и страхотни книги -



това бе съдбата му



Но мисля, че той отнесе Там и безброй прекрасни страници. Тази същата съдба просто ги открадна от нас.

Спомням си как завърших романа му "Сбогом, Акрополис". Живеех в "Младост" и четях предимно в автобуса. Последната страница затворих при Окръжна болница и скочих в дъжда - толкова исках да остана сам. (Случвало ми се е още два-три пъти в живота.) Вървях през локвите и под капките близо час, зад поезията на Иван виждах самия него, но романите му сякаш пишеше някакъв непознат, обладан от неведоми енергии и живописни стихии човек.

Обичаше да говори точно за живописта си, отпускаше се, увличаше се. Бях невежа, а и не познавах картините му. Ван Гог бе любимата му тема - може би защото го боготвореше, а може би защото бях донякъде годен да поддържам този разговор. Могъл съм сигурно да си направя устата за една картина. Но не ми е минало през ум, че ще ми трябва спомен от него. Дори в последните години, пожълтял и измъчен, той ми е изглеждал безсмъртен.

За края му научих не на днешния ден, а на утрешния, или дори след него. Отливах от чашата в един напечен южен градец и разказвах на бармана стихотворения на Иван. Същото това "Тази нощ изгоря един самолет", "Детски рисунки от концлагера "Терезин" и, разбира се, "Живовци". Барманът, казваше се Арсен, слушаше внимателно, после предложи да почерпи. Каза, че в края на месеца заминава за Куба и смята да остане при междинното кацане в Канада. Тогава беше така.

Ако имате някаква книга от Иван Давидков, отворете я тази вечер. Потърсете нещо за себе си. А също и в интернет. Защото аз не ви разказвах това, за да ви нажаля, а за да ви го върна. Макар и само за днес...