Голямо вайкане падна покрай угасналия ток на морето. Но случката с ден-два на тъмно е само предупреждение какво ни чака в бъдеще. Ако правилно я разбираме, тя е сигнал, че примката на жицата е здраво стегната около врата, т.е. около портфейла на цялата индустрия. До катастрофа не се стигна, но заплахата бе осезаема. Знаем, че вече сме пред дилемата, която предлага на жертвите си всеки бандит:



парите или живота!



Или ще се съгласим енергоразпределителните монополи да начислят в сметките ни цената за пълно обновяване чрез удвояване на мрежата - или животът ни ще се превърне в едно постоянно нервно очакване кога точно ще спре токът, къде ще ни завари тъмното и кога точно монополистът ще благоволи да възстанови захранването. Ще кажат, че са напразни или поне силно преувеличени такива страхове. Ако попитате някой "компетентен" чиновник прав ли съм, той ще отрече и цял час ще ниже с обигран нискочестотен тембър актове, членове и алинеи. Ще обясни например къде пише, че монополистът енергоразпределител е длъжен за два часа, откакто спре токът, да го пусне отново; ако това се случи повече от два пъти през годината, е длъжен да плати неустойка и пр., и пр. Чиновникът е убеден, че щом нещо някъде го пише, проблемът е решен. Груба грешка: обвързването на монопола с тежки нормативни изисквания



не е решение, а част от примката,



която сме си оплели, за да ни държи монополът в плен. Щом държавата веднъж е гарантирала монополния статут (т.е. че никой от нас няма нито право, нито възможност да се избяга от назначения монополист, единствено от него може да купи жизненонеобходимата енергия), оттам нататък изискванията и "гаранциите" не тежат на монополиста, а се пренасят върху гърба на неговите поданици. Усилени с т.нар. "овърхед" (разходите на монополиста за администриране на утежнения режим плюс гарантираната му печалба). Забележете, че на всички монополи у нас сме обезпечили сочно финансово щастие чрез добре познатия ни



разходопокривен принцип



Това е един антипазарен механизъм на ценообразуване, който дава право на монопола да начисли в сметката ни всички разходи, които той каже, че са му нужни, за да достави монополната услуга (например да разпредели и достави произведена от държавната НЕК енергия). И да добави към сметката ни осигурената от държавата норма на печалба. Колкото повече "изисквания" и "гаранции" добавяме, толкова се раздува обсегът на монопола, растат неговите разходи, оттам и печалбите му. За разлика от конкурентната дейност, в която разходът намалява печалбата (цената е ограничена от пазара), при монопол цената и печалбата са гарантирани, а е само въпрос на ловкост разходът да се надуе със скрита в него печалба.



Контролът на цената е фиктивен



и всеки опит на държавните "регулатори" да орежат цената на монопола се превръща в компромис с качеството на услугата. Искате сигурно енергоподаване? Ето сметката: ще трябва да вдигнем цената на тока с 20%. Ауу, много! Хубаво, ще я вдигнем само с 10%, ама ще свием наполовина инвестициите в мрежата. Ако "регулаторът" приеме сделката, с това поема и вината за всички бъдещи аварии по мрежата. Отговорността на монополиста се прехвърля върху "регулатора", всеки провал поради жалко качество на мрежата, след като "регулаторът" ореже инвестициите, за монополиста си е форсмажор. Всеки съд ще признае, че монополът не дължи неустойки, ако регулаторът със своите действия е направил невъзможно монополистът да изпълни задълженията си, както са предвидени по закон.



Един е начинът да се изплъзнем



от примката на монополиста - отмяната на монопола. Това значи държавата да пусне още един, а по-добре двама доставчици във всеки монополен феод. Принципът е прост: при действащите крайни цени и след търг между желаещите държавата дава право на по двама доставчици във всеки от районите, запазени за днешните монополисти, да доставят монополната услуга, при условие че сами изградят мрежа. Новите доставчици постепенно ще опъват дистрибуторски мрежи, като започнат, естествено, от по-мощни потребители, които ще примамят, като им отстъпят част от монополната надбавка в цената.