Горещият август на 1990 г. България е в ступор след изборите за Велико народно събрание. "Вятърът на промените" вършее из Източна Европа, но у нас на първите демократични избори мнозинство получава бившата БКП, преименувана на БСП. Фалшификации? Дори да е така, опозицията е слаба, за да го докаже. Тя е механичен сбор от автентични демократи, фрустранти, хора на добрата воля, реваншисти и внедрени ченгета. Част от водачите й избират тактиката на уличния натиск и разпъват палатковия "Град на истината" срещу Партийния дом. Днес мнозина ратници за демокрация от онези времена си спомнят с носталгия романтичните си очаквания. Заявяват, че не съжаляват за площадния си активизъм. Уви, има за какво. Защото онова, което те приемат за "последен валс", е просто лукава покана за танц, прелюдия към изнасилване на гражданската им девственост.

То се случва в нощта на 26 срещу 27 август 1990. От седмици гражданите настояват за премахване на комунистическите символи от партийната цитадела. Властта се ослушва. Отправят се ултиматуми. Във въпросната нощ протестиращите нахлуват в сградата, а лумналият пожар унищожава огромна част от ключовите архиви. Кадрите от палежа и вандалските изстъпления дискредитират опозицията, всяват страх у избирателите и променят психологическия климат в страната. През 2005 г. дело номер 53 от 1990 г. срещу подпалвачите е приключено по давност, без присъди, поради изтичането на законовия срок. 82 папки с документи събират прах в архивите.

Преди дни група авторитетни общественици огласиха открито писмо с искане за възобновяване на делото. Сред тях са бившият президент Желев, Рангел Вълчанов и Малина Петрова, авторка на филма разследване "Приключено по давност". 167-минутната лента разкрива нови обстоятелства по случая, но е обект на тих бойкот от страна на родните телевизии, които игнорират съществуването й. Любопитните могат да я открият в торент-сайтовете, същите, които властта напоследък преследва и закрива, макар те да са единствен източник на много информация за публиката.

В резюме: няма процес, но има филм.



Няма присъди, но има метафора



А има ли обществен интерес? Извън подписката - не. Обществото, което се вълнува от т.нар. Народен съд (1944-1945 г..) и с възмущение откриваше престъпленията на комунизма след 1989 г., днес не изглежда да се интересува от истината за палежа на Партийния дом. Това е жалко, но обяснимо. Защото детайлите от престъплението струват по-малко от метафората на горящата партийна цитадела. Защото има връзка между факта, че преходът започна със символен пожар, а днес ни управлява офицер от пожарната. Връзка метафорична, не професионална.

Пред камерата тогавашният вицепрезидент ген.Семерджиев говори за "добре замислен сценарий", авторката Малина Петрова за "изпълнен с историческа целесъобразност пожар", а ген. Любен Гоцев за "местна инициатива с инструкция отвън". Филмът разкрива твърде много съмнителни обстоятелства: слабо налягане в противопожарните кранове, снетите метални решетки от вратите (своеобразна покана за взлом), намалената охрана. Мистериозните порти на Партийния дом, които се отварят сами пред тълпата, забравените ключове на секретните каси, нарязаният хартиен талаш и подготвените туби с бензин...

Но за изминалите 20 години обществото научи за себе си повече, отколкото делото може да му укаже. Че ДС е режисьор на пожара, че БКП е изгорила архива си, гражданството вече е приело за истина дори без доказателства. То няма съмнения относно архитектите на прехода. Гадае имената. Разбира се, добре ще е делото да бъде възобновено, но истински фатално ще е, ако метафората на пожара не бъде осмислена от българите.



Някой ще рече - ама защо ни пробутвате литература?



Мнозина биха се почувствали по-удовлетворени, ако научеха, че пожарът е лумнал вследствие на операция с кодово име "Райхстаг", "Петолъчка" или "Балъците". Че виновно е лицето Х. Да, споделям, присъди са нужни, но най-крещяща е необходимостта от ценностен преговор на преживяното. Онова, което скудоумните именуват "литература".

Сигурно има доза мъдрост в историята, която отказва да ни поднесе имената на извършителите и стратезите на погрома. Така лишава от оправдание всички актьори на българския преход: и празношумните, и немите, и патетиците, и циниците, и девствените граждани, които заявиха свободата си чак на 11 ноември, преди да бъдат лесно излъгани година по-късно, така и до днес.

Та затова и казвам: метафората на изпепелената истина, непотърсена 20 години, струва повече от присъда. Тя е присъда.