Намерението на правителството догодина да увеличи външния дълг до максимум 14 млрд. лв. в края на 2011 г. е откровен отказ да се съкращават публични разходи и следователно - безнадеждна икономическа политика. Залага се на краткосрочно финансиране на текущи разходи, вместо да се търси дългосрочно решение на структурните проблеми.

Към края на юли размерът на държавния дълг - външен и вътрешен, е 9.6 млрд. лв., което е към 14.5% от БВП. При планираното увеличение вероятно целта е да се стигне докъм 23-25% от БВП. Формално, като ниво на дълга, 25% не е висок процент. Изискването на Пакта за стабилност и растеж е например дългът да не надвишава 60%. Затова едва ли ще има официално изразени притеснения от политическите и икономическите партньори на България. Но при това развитие на ситуацията инвеститорите ще погледнат на България като на



все по-рисково място за инвестиране и за правене на пари



България в момента не е в лоша ситуация по отношение на задлъжнялостта. Но тръгнем ли по пътя на дефицити, на тяхното финансиране чрез дълг, това значи бързо да се докараме до положението на Гърция. Всъщност увеличаването на дълга е поредният лош сигнал към инвеститорите и за съжаление той не е изолирана нота в музиката, която свири това правителство. Хората биха разбрали единичен акт на странно, антипазарно решение, но при положение че това е установено като традиция, външните капитали могат да бъдат отблъснати от страната за следващите 10-12 години и икономиката на България да стагнира.

Инвестициите в момента са 15-16 пъти по-ниски, отколкото през 2008 г. по това време. Това е свиване в огромни мащаби. От 15 млрд. евро за година притокът на инвестиции пада на 1 млрд. евро. Негативният сигнал няма да изпъди тези 1 млрд. евро, но със сигурност ще продължи да обрича България на толкова нисък приток на капитали.

Често се чува, че чуждите компании се плашат от високия частен външен дълг на България. Но аз съм от хората, които смятат, че дългът към частни лица е един от начините да влизат инвестиции в българската икономика. Това е положителен сигнал, защото парите в България не влизат само под формата на "преки чуждестранни инвестиции" - в дялове и в акции, а и като дългосрочен частен дълг. Ако искаме да има капитал, работни места и високи доходи, ще има и дълг, но все пак частен, а не държавен.



Високият частен дълг все пак е пазарен процес



- след като се е намерил някой, който да даде тези пари, явно е преценил, че има смисъл във вложението. Това е разликата между частния и държавния дълг. Частната компания е дала заем за купуване на машина, за произвеждане на стойност, а държавата е получила пари, за да ги изхарчи за поредния безумен язовир или за заплати на железничари и пощальони например.

Планът, заложен в бюджета - да се финансира нов дефицит, всъщност е част от мащабно дефицитно харчене. Сравнението между периода януари - юли 2008 г. спрямо януари - юли 2010 г. показва влошаване на българския фиск с 5.4 млрд. лв. Това влошаване е огромно и ако се продължава със същите стъпки, то ще се разрасне до 10 млрд. лв. през 2011 г. В момента управляващите търсят начин да финансират именно тези дефицити. Но механизмите за това не са много.

Първият е фискалният резерв, но се очаква той да стигне 4.5 млрд. лв., което е твърде близо до санитарния минимум. Затова властта разчита главно на втория вариант - дълг, макар да няма гаранции дали инвеститорите ще проявят интерес към готвените емисии. Най-вероятно тиражите ще бъдат няколко. Към първия може да има висок интерес, към втория - нулев. Колкото по-голяма емисия пуска държавата, толкова повече нараства безпокойството по неин адрес. Но дори да успеем да финансираме дефицита, това не означава, че сме решили проблема с дефицита. Напротив -



ние го задълбочаваме и отлагаме във времето



Третият вариант е приватизацията, но в този случай стои проблемът с липсата на политическа воля да се разпродадат различни ненужни активи - сгради, активи на БДЖ, Министерството на отбраната, МВР.

Това са стъпките, изброени като последователност на политическото отчаяние.

Алтернативата на взимането на все по-големи и по-големи дългове е бюджетът да не бъде дефицитен. При положение че не може да се очаква голям ръст на приходите догодина, очевидно е необходимо сериозно намаляване на разходите. Ако действително властта успее да запази харчовете си на нивото от 2010 г. - 27.8 млрд. лв., какъвто ангажимент е записан в бюджета, това ще бъде положителна първа стъпка. Тоест ако не могат да се съкратят разходите, поне не трябва да се увеличават. Съдейки по традицията на българските управляващи и на това правителство обаче, това намерение вероятно няма да се изпълни.

Разходите сами по себе си имат значение, но още по-важно е как се съотнасят към приходите. Трябва да има процедура, при която разписаните в бюджета разходи да бъдат преосмисляни според постъпващите приходи. Това трябва да се случва текущо, месец за месец.

Вярно е, че Стратегията за управлението на държавния дълг от 2009 г. до 2011 г. предвижда в този период дългът плавно да се увеличи до 25% от БВП. Но замисълът е заемните средства да са целеви и да се ползват за структурни реформи, а също и да се преструктурира съществуващият дълг, за да се намалят разходите по обслужването му. От първите сигнали за новата емисия дълг през 2011 г.



не личи тя да е насочена към структурни реформи,



нито пък към преструктуриране на дълга в друга валута или матуритет. По-скоро се разбира, че става дума за финансиране на текущи разходи, които не могат да бъдат покрити от текущите приходи.

За съжаление стратегията за дълга е поредното доказателство за това колко безсмислени са подобни документи. Те нямат нито политическа, нито правна тежест, защото политическата традиция в България не е такава, че стриктно да се изпълнява написаното преди няколко години. Единственото, което има значение у нас, е доколко е налице политическа воля в управляващите за едно или друго решение. Затова не съм голям почитател на дебатите за въвеждането на фискални правила със закон. Ние днес можем да приемем фискален борд, но на следващата година друг да го отмени. Важното е не тези правила да се запишат в закон, а политиците да имат воля да ги следват.

Стратегията за дълга е поучителна с извода си, че финансиране чрез дълг е оправдано само ако тези средства се ползват за реформи. При положение че НОИ не може да финансира пенсиите на сегашните пенсионери, необходимите средства могат да се набавят чрез дълг. Но подобна стъпка трябва да върви ръка за ръка с облекчаване на днешните работещи от внасяне на големи осигуровки. Ето пример как една структурна реформа може да се финансира с дълг и предполагам, че мнозинството граждани ще подкрепят такъв подход. Но да плащаме стипендии, заплати и други текущи разходи с нов държавен дълг няма смисъл. При това реформите трябва да са такива, че да водят до намаляване на данъчната тежест, на осигурителните вноски, на държавното присъствие в някои сектори като транспорт, енергетика, здравеопазване, увеличаване на свободата на хората да избират къде да се лекуват, къде да плащат вноските си за пенсии и т. н. В този случаи дори инвеститорите, които купуват държавните книжа, ще са по-спокойни, че



парите им не отиват в бездънна яма



През 2013 г. и 2015 г. предстоят големи плащания по външния дълг, защото настъпва падежът на глобалните облигации. Винаги е добре тези плащания да се изтеглят по-рано, стига да има кой да осигури парите. В момента ситуацията с тях не изглежда зле, но ако България се плъзне по спиралата на дефицита и задлъжнялостта, може да излезе извън контрол. Никой не иска да дава пари на закъсали държави. Не трябва да допускаме да стигнем до ситуация, в която през 2013 г. да си говорим за някакъв пакт за спасяване на половин Европа, при което германци, шведи и датчани спасяват гърци, португалци и българи.

Увеличаването на държавния дълг предизвиква и политически въпроси. Очевидно управляващите вече са забравили посланията си за членство в еврозоната, за ниски данъци и за комфортна бизнес среда. Но другият въпрос е как партията ГЕРБ ще се идентифицира на следващите избори - като социалистическа партия, основен конкурент на БСП, или като либерална, пропазарна партия от дясното пространство. Това е политическият въпрос и той остава отворен.