Пловдивският кмет г-н Славчо Атанасов опитва да заеме достойно място в редицата на кметове с екстравагантно присъствие в градоначалническата история на България. Дали му иде отвътре, или взема отнякъде пример, не знам. Цонко Цонев - Кметълът на Каварна, е в тази група, екскметът на София г-н Бойко Борисов - също. Веднага ще кажа обаче, че екстравагантното присъствие само по себе си не е нещо лошо. Особено ако кметът си гледа основната работа, а съпътстващите увлечения само помагат на това. Така е, вярвам, при опитния г-н Цонев.

Г-н Атанасов демонстрира няколко пъти зачудващи техники и похвати, които ни връщат



в борческата младост на прехода,



напомнят ни викане под прозорците, чукане по тенджери и т.н. Това, въпреки че радва медиите, е объркващо несъответствие с времето. Рискува да се превърне в лош пример. Следва да кажем защо.

Преди няколко дни г-н Атанасов, кмет на големия български град Пловдив, опита да плени, така да се каже, Тракийското златно съкровище. Това стана при отварянето на реновирания археологически музей, където съкровището следва да бъде изложено за два месеца.

"Когато не е по изложби, неговото място е в Пловдив. Ако се опитат да ни го вземат, не го препоръчвам" - така в стил ултиматум се изказа г-н Атанасов, като преди това целуна с жар касетите с експонатите при пристигането им. То направи впечатление, почна медийна епопея, в нея се включиха зам.-министърът на културата Чобанов, министър Божидар Димитров и др. вещи лица.

Театралността на случката би била забавна, ако бяхме доволно и проспериращо общество с дефицит на скандали и приключения... Уви, не сме. Обществото ни от десетилетия боледува от хроничен стрес и униние. Причина за това е и неадекватността на институции и служители. Та няма да развивам смешката, въпреки че се изкушавам: евентуалната картина на господата Рашидов и Атанасов, дърпащи ритон насам-натам по сцената, или зафичващи опонента с двайсет и тривековна фиала по главата, по-скоро ме натъжава.

От хората, които сме овластили, очакваме спокойствие, акуратност и компетентност. Не им е работа да усилват нашия бездруго достатъчен стрес



с якобински радикализъм



Не можеш, бидейки кмет на втория (или третия, не знам вече Варна колко е) град в европейска страна, да плашиш с гладна стачка. Независимо дали си съгласен, или не, с някакво решение на централната власт. (Да припомним, че Славчо Атанасов обяви своята готовност за гладна стачка, ако се проведе културната реформа, предвиждаща обединяване на пловдивската опера с театъра.)

Гладната стачка принципно е оръжие на обезправени хора, на притиснати до стената индивиди. Тя е и доста девалвиран у нас, главно риторичен акт, и най-често буди насмешка, защото нямаме случай на застрашил сериозно живота си чрез това средство поборник. Човекът на висока позиция не може да си позволи такива артикулации. "Не ме вади без нужда, не ме прибирай без чест" - гравирали древните надпис върху мечовете. Добър съвет.

Човекът на власт, ако му е нетърпимо някакво правителствено решение или ситуация, има два варианта. Може и да ги обедини. Първият - подава оставка. Така постъпи лидерът на Камарата на общините в британския парламент Робин Кук, когато Великобритания и САЩ нападнаха Ирак без одобрението на ООН. Не беше съгласен. И напусна. Вторият вариант е - подаваш оставка, но създаваш политическа сила, и се бориш да вземе властта, за да вземаш решенията, които смяташ за правилни ти. Така постъпи Бойко Борисов.

Решенията обаче взема легитимната власт, и го прави съобразно закона. За конкретния случай законът е ясен - къде да стои едно национално достояние, не решава кметът на Пловдив, или на Панагюрище (съкровището все пак е открито в землището на Панагюрище през 1949 г.), а държавата.



Съкровището е държавна собственост



На мен лично изобщо не ми пука дали то ще е в София, в Пловдив, в Панагюрище, или - примерно - в Златица, но съм делегирал решенията за това да ги взема правителството, и държа да ми се уважи тази подредба.

Когато хората на властта искат нещо, не могат да го правят като площадни проповедници. Когато хората на властта искат да санкционират забогателите от кражби, или да съборят незаконно-построените им палати, следва да го направят качествено и законно. А после скромно да се похвалят. Ако първо пращат телевизионен хеликоптер и вдигат безсмислено предупредителен за нарушителите шум, ги подозирам в популизъм. Дано бъркам.

В зората на демокрацията иначе интересният с провокациите си поет Едвин Сугарев, бидейки депутат, тръгна да гладува, загдето мнозинството в институцията, в която той се трудеше, прие конституция, която той не одобрява. Също не беше прав, но можем да отдадем това на още детската емоционалност при всяка новопрохождаща политическа култура от публичен тип.

През XVII век във Франция имало фронда - борци срещу абсолютизма, движени от най-противоположни мотиви. По-буйните и простодушните викали по площадите в Париж, чупели прозорците на Мазарини. Градската управа обаче се грижела за града - по Сена да има ред в плаването, търговците да плащат данъци - гледали си службата. Едното и другото са различни неща понеже.