"Шофьорът на автобус G отново повтори, че не е сигурен за пътя на юг. Май ще ни отнеме повече време от очакваното."

Написаното от Нийл в Туитър ме накара да се усъмня, че магистрала М1 към Лондон няма да е чак толкова безпроблемен маршрут за 11-те автобуса, с които тръгнахме в 7 часа сутринта от Шефийлд. Нийл и аз сме част от организаторите на контингента от Студентския съюз към Университета в Шефийлд и водим 600 сънени младежи към едни от най-мащабните студентски протести от десетилетия насам. След няколко часа те трябва да демонстрират пред Уестминстър. Еуфорията от факта, че сме събрали повече активисти от който и да е друг университет извън Лондон, е примесена с притеснения, че ще изгубим половината от тях на някоя крайпътна бензиностанция.

За моя радост Стюърт, шофьорът на автобус D, знае накъде сме се запътили. Докато снова нагоре-надолу из автобуса, ентусиазирани студенти довършват своите плакати и упражняват скандирането на различни лозунги. Гари е на 22 г., учи астрофизика и определено има талант за правене на плакати. Питам го



защо идва на протеста срещу съкращенията в бюджета



на университетите. "Бесен съм, че вицепремиерът Ник Клег обърна гръб на своето обещание за намаляване и премахване на университетските такси, след като беше избран от десетки хиляди студенти от Шефийлд за депутат. Изгубих доверието си в политиците", казва той.

Когато половин година по-рано Клег провеждаше своята предизборна кампания за преизбиране като депутат от Шефийлд, същите млади активисти бяха щастливи, че лидерът на Либералдемократическата партия дава личен пример на своите колеги, като подписва обещание, че ще се бори срещу всяко увеличение на студентските такси от ?3 290. Този месец обаче коалиционното правителство забърка токсичен коктейл от промени в Закона за висшето образование и оряза драстично бюджета на английските университети. Управляващите притиснаха висшите училища с 40% намаление на техните бюджети, като в същото време заявиха, че единствената алтернатива за оцеляването на висшето образование е въвеждането на такси от ?9000. Без капка колебание Дейвид Камерън и Ник Клег заявиха, че този метод на финансиране е "прогресивен", тъй като изплащането на таксите започва, след като завършилите студенти започнат да печелят поне ?21 000 на година. Така сметката за тригодишно бакалавърско обучение излиза близо ?45 000, заедно с общежитието и храната. Завършващите висше образование на практика



поемат дълг, който не всеки би се наел да изплаща,



ако имаше избор.

Когато на 1 януари 2007 г. България се радваше на приемането си в Европейския съюз, аз се радвах, че ще мога да си позволя да уча желаната специалност в мечтания си университет. В един вълшебен миг таксите за български студенти спаднаха до тези на английските им колеги, докато таксата за студенти извън Евросъюза беше над ?12 000 на година. Днес изглежда, че студентите от Великобритания и Европа заедно ще търсят другаде алтернатива за своето висше образование.

Пристигаме в Лондон малко след обяд. На площад "Трафалгар" се сливаме с тълпата, дошла от цялата страна. Повечето от тези 52 000 души са на по 16-22 години и това е техният първи публичен протест. Промените в бюджета и размерът на таксите няма да ги засегнат лично, но ще засегнат по-малките им братя и сестри. В шествието към парламента има достатъчно млади родители с деца, които са дошли, за да защитят правото на потомството си на достъпно висше образование.

Десетки хиляди гърла скандират No if-s, no but-s, no education cuts!"и "Клеги, Клеги, Клеги! Ох, ох, ох!. Всички изглеждат въодушевени, лицата са нарисувани с боя. Остроумни плакати поддържат доброто настроение: "Ако можех да си позволя по-високи такси, щях да си купя по-хубав плакат", "Тъжен съм" и "Клег - прецакването на студенти от Шефийлд ще ти докара предизборни главоболия". Отвсякъде се чува думкането на барабани, звучат песни.

Клег отказва да се срещне с протестиращите и е



забелязан да се измъква със служебния си автомобил



през задръстванията, причинени от демонстрацията.

Успявам да се добера и до президента на нашия Студентски съюз Джош Форстензър. Той е отрасъл във Франция и естествено го намирам сияещ - французин, излязъл на протест, е като Кари Брадшоу на шопинг терапия в мола. "Фактът, че такъв огромен брой студенти са се събрали в Лондон, е показателен, че решението на правителството е грешка и че сега не е моментът да лишаваме висшето образование от ресурси, а да инвестираме в него," казва Джош.

Протестът се оказва твърде успешен и не можем да стигнем до края на предопределения за демонстрацията маршрут. Десетки хиляди студенти и стотици автобуси са блокирали централен Лондон. Затова трябва да започнем тактическо отстъпление, ако искаме да се приберем в Северна Англия преди полунощ. Пресичаме моста Уестминстър и започваме да товарим стотиците уморени и развълнувани студенти за обратния път. Докато чакаме поредния автобус да пристигне, поглеждам отвъд Темза и виждам ул. "Милбанк" 30, където е разположена централата на Консервативната партия. Трябват ми само няколко секунди, за да осъзная, че няколкото десетки души на покрива вече са в центъра на световното медийно внимание. Уви, те са опорочили усилията на над 50 000 миролюбиви активисти.

Кадрите на разбити прозорци, сблъсъци с полицията и хвърлени от покрива пожарогасители се превръщат в главна новина за всички новинарски емисии през следващите дни. Анархисти, радикални социалисти,



вандали са в центъра на вниманието.



Полицията тепърва ще разследва кои бяха тези 200 души, които прекрачиха границата между демократичния протест и криминалните прояви на насилие и агресия. Равносметката е 14 ранени и тотално унижение за лондонската полиция, която първоначално разполагаше само с 225 униформени по маршрута на протеста, като бе забравила дори да постави полицейска охрана пред централата на консерваторите! Ако обърнем вълнението на този ден в суха статистика, 0.00064% от протестиращите в Лондон бяха арестувани, обаче останалите отбелязаха първия мащабен протест срещу бюджетната секира на коалиционното правителство.

Поради вандалските действия на шепа хора, хилядите недоволни младежи трябваше да се примирят с пирова победа. Последвалите въпроси и интервюта с лидери на студентското движение бяха насочени единствено към безредиците, докато мощното посланието за достъпно образование за хора от всички социални класи бе донякъде изгубено в какафонията.

Затова радостта на студентите от Шефийлд от успешния протест бе примесена с разочарование. На връщане Гари от автобус D обобщава: "50 000 демонстранти спазиха инструкциите на полицията и не стъпиха нито веднъж на тротоара встрани от демонстрацията, за да могат хората с детски колички да се придвижват свободно. Такива бяха границите на нашето гражданско неподчинение."





Кога стачниците стават бунтовници



БиБиСи



"Когато се върнах в Париж през октомври, спокойно карах колата си, наслаждавах се на красотата на родния си град и планирах да си уговоря среща с приятели. Изведнъж осъзнах, че Париж се е превърнал в джунгла. Булевард "Сен Жармен", улица "Риволи", булевард "Сен Мишел"... центърът на Париж бе блокиран от протести. Улиците бяха изпълнени с хора, музика и гръмки лозунги, общественият транспорт изглеждаше като сувенир... Ужасно закъснявах. И знаете ли какво? Вместо да се подразня, изненадващо се почувствах щастлив: разбрах, че просто съм се върнал у дома", пише французинът, живеещ в Лондон, Жофре Аниес в електронното издание FranceinLondon.co.uk.

------------------



Германците с изумление наблюдават сцените на агресия от стачкуващите по улиците във Франция. Изключително рядко е подобно нещо да се случи по време на протест в Германия. Демонстрациите там са главно за възнаграждения. Германците обикновено стачкуват, след като преговори, продължили дълго време, стигнат задънена улица. Винаги обаче става въпрос за пари. Това е и разликата с вълненията във Франция, където стачки се вдигат за различи проблеми, които имат политически последствия. Ясно е, че французите са много по-войнствено настроени от съседите си на изток. Те със сигурност правят грандиозно - понякога изпълнено с насилие - шоу, когато излизат по улиците и са изключително активни, когато става въпрос за стандарта им на живот.

Французите не се присъединяват към профсъюзите като другарите си в съседните държави. Според Федерацията на европейските работодатели около 30% от работниците са присъединили се към профсъюзите в Италия и Великобритания, а в Германия са по-малко - само 9%, но това е повече от членуващите във френските профсъюзи. Французите обаче стачкуват много повече.

В последните пет години Франция губи средно годишно повече от 100 работни дни на 1000 работници заради стачки. В Германия пък се губят само четири работни дни на 1000 стачкуващи работници, показват последните данни. Великобритания губи 19 работни дни на 1000 работници през 2009 г. и по този показател се нарежда преди Германия, но все още не се доближава до Франция.

Най-бойно настроената западна държава обаче е Канада - хубавата, благоразумна Канада. Според Международната организация на труда Канада често изпреварва Франция по загубени работни дни заради протести на служителите. През 2005 г. например Канада е загубила средно 303 дни на всеки 1000 работници в сравнение със 151 във Франция (в Германия - тези дни са само 0.5, а във Великобритания - 6).

Защо Канада е най-войнствено настроената нация, когато става въпрос за стачки и отстояване на правата на работниците? Отчасти защото някои сектори от икономиката на страната, като минното дело например, процъфтяват. Големият ръст в тази индустрия наду заплатите и накара работниците в не толкова бързо развиващите се сектори като автомобилостроенето да предприемат действия, за да не изостанат възнагражденията им от тези на миньорите. "Проблемът с разликите във възнагражденията е вторичен продукт, който се получи в резултат на бързия, но нестабилен икономически растеж", обяснява канадският експерт Стюарт Джеймсън. С други думи, профсъюзите на миньорите надуват мускули, за да вземат част от печалбите. Обединенията на служители в другите сектори - извън минното дело, надуват мускули в опит да получат това, което миньорите вече имат.

Във Франция обаче много от дните, изгубени заради големи общи стачки, не са заради искания за заплати. Служителите от държавния сектор поставят в основата на протестите си заплащането, но много други протестиращите не са съгласни с доста повече неща, като например правителственото решение за увеличаване на пенсионната възраст.

Много е трудно да се сравняват държави, когато трябва да се открият причините за войнственото поведение. В Германия има много различни индустриални отношения, тъй като войната сложи край на стария начин на мислене и на действие. Последствията от икономическия срив през 30-те години са толкова притъпени в националната психика, че агресивни индустриални отношения изглеждат възможни само като крайна мярка. Преговорите се провеждат чрез специално създадени съвети с участието на работниците, а стачките се използват много внимателно - само когато трябва да се излезе от задънена улица и да се окаже натиск за сключване на споразумение. Доста често изобщо не се стига до протести. Наскоро германската "Бош" - производител на машини, обяви, че ще повиши заплатите на 85 000 свои работници. "В трудни времена ние печелим от голямата лоялност на служителите ни, която не е подарък", обявиха от компанията.

Когато ситуацията е по-неблагоприятна и липсва консенсус, възникват доста въпроси: Кога стачниците могат да станат бунтовници? Кога един индустриален спор се превръща в социален протест? Дали това, което обикновено се случва във Франция, е стачка, или е протест, който понякога се прераства в бунт? Това има значение, защото причините могат да бъдат различни. При стачките движещата сила е заплащането. При бунтовете през годините движещата сила е несправедливост, която подтиква избухването им.