През изминаващата година доста се изговори за българската култура - за липсата на пари, за мизерията на творците, за които, изглежда, никой не си е мислил, че също са подвластни на законите на природата и, колкото и да е невероятно, също остаряват или се разболяват. 2010 година ни напомни за всичко това. По странна ирония на съдбата годината, в която финансовата криза докара до инсулт и частична парализа културата, няколко от големите имена на българската музикална сцена, на театъра и на киното също се оказаха на ръба между живота и смъртта. Любовта ни към тях, вярваме, ще им помогне да стъпят отново на краката си и да продължат похода си към душите и сърцата не само на българите, но и на всички онези хора по света, които откриват в ролите на хора като Христо Мутафчиев частичка от себе си. Защото ролята на Христо в "Светът е голям и спасение дебне отвсякъде" е гледана от хора в близо 60-те държави по света, откупили за показ един български филм, заснет по бестселъра на един български писател, преведен и издаден на десетки езици. С единствената бележка обаче, че разпространението на филма е плод на немската културна политика (Германия е копродуцент на филма - б.а.), насърчаваща културните индустрии в страната в многообразието от дейности, които те обхващат - продуцентство, показ, разпространение, маркетинг и реклама. В това е и силата на тази политика - тя е цялостна и гледа на културата като на система от форми на изразяване и дейности, което е и гаранция за ефективността й.

В последната година много се каза за финансовата криза и за нуждата от солидарност с всички, страдащи от недостига на пари, за нуждата от промени, за децентрализирането и преструктурирането.



Но нима съкращаването на щатове с процент,



съответен на съкратените държавни субсидии, има нещо общо с демократичност и прозрачност на управлението или с пазарни механизми, нужди, правила, права? Къде е децентрализацията, когато Министерство на културата решава колко театъра да има в страната и как те да се обединят?

Когато в началото на годината артистите от Музикалния театър излязоха на улицата, за да отбраняват своя театър от избрания от Министерството на културата нов директор, разговорът в медиите неусетно се премести към личността на директора, но поне на мен ми се струва, че голямата битка на тези хора беше срещу липсата на прозрачност, в която управлението на културата продължава 20 години да съществува и в която продължава да е невъзможно обществото да преценява и да се намесва в решенията, взимани по отношение на неговата култура и бъдеще. За 20 години единствената промяна в управлението на културата е въвеждането на конкурси, при които стратегии, подадени в запечатани пликове, се четат и оценяват от министерска комисия - без възможност за публична дискусия, камо ли за намеса от страна на онези, на които политиката на културното министерство трябва да служи - хората, които са потребителите на тази култура и от които се очаква да плащат, за да имаме пълни и печеливши от програмата си театрални и концертни зали, изложби и музеи.

Излиза значи, че голямата болест на културата е, че всъщност няма воля да й се даде възможност да се развива като конкурентен и жизнен сектор, макар че още през 90-те години един европейски експерт - Чарлз Ландри, заедно с екипа си провежда и публикува изследване за състоянието на българската култура след децентрализацията и предлага мерки за преструктуриране на сектора и механизми за финансиране през разнообразни източници, което да осигури устойчивостта му, включително и в ситуация на криза. Нито една от препоръките му реално не е осъществена до момента. И защо? Защото в тях става дума за политика за култура - нещо, което всъщност нямаме.

Нямаме стратегия, дългосрочно мислене и смелост. Никой не иска да носи отговорност за нищо. Имаме си едно мише царство, в което някой седи и църка жално в ъгъла. Имаме министри на културата, които влизат с тесния си профил я на археолози, я на музиканти, я на актьори, я на художници и, естествено, се захващат да разчистват първо собствения си периметър с надеждата, че когато вече не са министри, техният сектор ще работи добре, ще има пари и те спокойно ще изкарат старините си. Но следващият министър идва със собствените си пристрастия и тесен поглед, секторът на предшественика му е захвърлен в небитието и нещата се завъртат отначало. Ако пък предшественикът е политически опонент, най-добре е фаворизираният от него сектор направо да бъде стъпкан, та да се научат работещите в него, че културата не им е бащиния!

За 20 години остава неясно



какво пречеше да има достъпни и лесни за ползване данъчни облекчения



за спонсорство и меценатство, отчисления от тотото, лотарията и хазартните игри за култура, да има бърз механизъм за връщане на пари от ДДС, както и диференцирано ДДС, да се договори пакет от услуги за културата от страна на банките - безлихвени или нисколихвени кредити, застраховки... А защо не и схема празните апартаменти, които банките получават от неспособни да изплащат кредитите си фирми и граждани, да бъдат предлагани с преференции за офиси на организации, действащи в областта на културата и социалните дейности? Със сигурност има толкова много неща, които могат да се направят за културата и които да я извадят от жалкото състояние на просител от държавния бюджет, но всичко това е въпрос на политика, която, разбира се, е собствено работата на министерството, а не конкретните проекти. Но политика, уви, не се задава...

Строежът на комплекс, който да представя българското изобразително и пластично изкуство (а защо не и аудио-визуално изкуство във всичките му форми?) с глупавото име "Лувър", пародийно разположен до паметника на Васил Левски, който и след смъртта си остава дякон Игнатий, не трябваше да е работа на министерството, а на НХГ, на общината (която най-вече ще се ползва от подобен комплекс) или на граждански форум. Работата на министъра е само да посочи нуждата и да подготви инструментите, нужни, за да може проекти като "Лувъра" да се финансират, но да се финансират множество проекти - дългосрочно, прозрачно и при конкурентни условия. Множественото число тук е важно, защото то осигурява демократичността на работата на Министерството на културата, а не едноличното решение на министъра. Тъжно е, че киното и книгоиздаването, които са наистина единствените сектори, които следват правилата за демократично финансиране на културните продукти, се оказват в позиция да се молят за пари! Да се молят за субсидия! Трябва ли всички ние, отивайки в банката, за да изтеглим кредит, да се молим, за да можем да го получим? Нали, отивайки там, ние предлагаме нещо - нещо ценно, срещу което получаваме нужните ни средства?



В киното парите се получават срещу идеи



Оригиналността на авторите е техният залог. Талантът и умението им да говорят за важните неща. На последната (и единствена за 2010) сесия на ИА "Национален филмов център" конкуренцията беше между десетки проекти и едва няколко получиха финансирането, нужно, за да стигнат до зрителите. Голяма част от тях най-вероятно ще потърсят финансови партньори извън България, привличайки финансов, но и не по-малко важния творчески капитал в България, чрез които всички ние да вървим напред.

Получаването на субсидия е обвързано с правила. И както навсякъде по света, в България такива правила има. Има и схема държавата да получава обратно пари, вложени в културата. Да, това става по-бавно, отколкото в промишлените сектори и секторите, свързани с новите технологии, но се случва. И нима е толкова сложно да се проумее, че ако държавата не подаде ръка на киното, следващ "Светът е голям", който да бъде продаден по цял свят, или "Мисия Лондон", който да направи милиони от продажба на билети в България, просто няма да има?



Харесвам "Светът е голям" и не само защото осем години работих в екипа,



който го направи възможен, но и защото той е много повече от поредния български филм. Това е първият български аудио-визуален продукт, който заедно с книгата на Илия Троянов и саундтрака към него, отваря повече от една врата, за да може публиката по света да разбере за българската култура. Харесвам го, защото той очертава рамките на една зараждаща се културна дискусия - на жизнена и печеливша българска култура, с която всички ние можем да се гордеем.

Случващото се в киното през последната година обаче е далеч от повод за гордост. То говори за отказ от демократичността, конкурентността и прозрачността като принципи на управление в полза на един неизживян центристки и тоталитарен по същността си модел! Все пак нека не забравяме, че моделът на творците, взимащи решения по отношение на културата, си е рожба на реформистките напъни на БКП от 70-те години на вече отминалия век. Време е да се замислим, че културата освен от талант има нужда и от предвидливо управление, реализирано с помощта на политика, гледаща в бъдещето и отнасяща се до разнообразието от форми на културно изразяване.