Понякога си мисля - един от белезите за остаряването е този - не познаваш вече новите идоли. Караш си със старите, клатиш шапка на дяда Вазова и стареца Толстой, а новите бликат като бангладешки потоп, ще те удавят. Не сколасваш дори да ги идентифицираш. Преди месеци ме бомбардираха новини как българката Мишел Бонев получава супернаграда в Италия. И грандиозно честване щяло да има на кинофеста във Венеция, дори нашият министър Рашидов лично щял да присъства при връчването на големия приз и да честити на новата мегаикона високото отличие. Изобщо - топновина и високо-висоооко, както пее ФСБ-то. Над пигмейския ни бит де.



Аз (срам не срам) не бях и чувал за таз величина.



Бях гледал Антониони там, Фелини, бях наясно дори за Невена Коканова (лека й пръст), бях попрочел Уди Алън. А виж - сексапилната Мишел не познавах - не. Огорчих се и закомплексирах.

Тя печели огромна слава за родината, а не знам коя е, какво е, отде иде, що твори... Изоставаш, Ламбовски, рекох си, новите явления прехвърчат край тебе като йони от колайдер, а ти ги дебнеш с дудука на дяда си...

Наложи се да попроуча, макар че филмът някак е обвит в дискретност. Виж, живота си самата Мишел не крие, смята го за успех; подхвърли, че е най-известната българска актриса в Италия, може би и в света. Филмът й - нещо за нея и мама, е подкрепен от нашия филмов център. Ей това, последното, малко ме озадачи. Нашият филмов център е средоточие на полубезнадеждни въжделения поради силно ограничен ресурс. Пък мераклиите за ресурса са много - талантливи, чак неистови, готови на всичко. Познавам мнозина, знам какво говоря. Драгомира обаче (истинското име на Мишел, тя го сменила, щото Драгомира на италиански на дракони напомня, а Мишел, мишленце демек, звучало миличко - гуш-гуш) се похвали, че инвестирала 3 милиона евро собствени пари в киноизявата си! И че дала на



700 български семейства работа и хляб в България!



Че за какво е нужен на тази мултимилионерка нашият сиромашки НФЦ, зачудих се аз...Че тя, така да се каже, сама си е НФЦ, сама си е приз!

После си отвърнах, че институционализиране й е трябвало. За безспорност на признанието, за утвърждаване. Попрочетох и понаучих за Мишел - и струва ми се, я поразбрах донейде. Тя е дама с хъс към признанието. Сигурно защото е дете с трудна съдба. Татко й не я одобрявал, затова тя признава, че по-късно в мъжете все търсела таткото. И съдейки по автобиографичната й книга "Дървета без корени", често го намирала. По тази причина италианската преса се скъса да пише как била протеже на Берлускони и той настоял да я наградят. На награждаването й пратил поздрав по един от своите министри: "с любов и топлина". Драгомира признава - знаят се с Берлускони, първата среща била на мач с "Милан". Инак тя не се готвила специално за кино - не! Имала изяви в други сфери. Примерно, заминала за Италия като асистент на илюзионист, дори завършила курс за танцьорки за целта. Но се разочаровала, напуснала илюзиониста, отишла в Перуджа, едва-едва говорейки езика. Там й провървяло - намерила богат почитател, който я спонсорирал солидно. Върнала се в България и в "Шератон" срещнала двама италианци, които й дали нова насока - станала моден консултант, та сетне се отъркала о Алек Болдуин и Глория Естефан, правела гардероба на Рики Мартин и Лайънел Ричи.

Но манекенките, които покровителствала, не трябвало да проституират - не! Така че тя поела в друга посока - отишла в Ню Йорк и се хванала на работа в списание. Там се явил нов обожател - собственик на супермаркети, дори насмалко да се оженят...Драгомира-Мишел обаче взела курс към киното. Чак Мел Гибсън я харесал. Искала да играе Мария Магдалена във филма му "Страстите Христови", но според нейните думи "нужен бил подкуп - петцифрена сума". (Това не го разбрах съвсем - за Мел Гибсън ли е подкупът, или за кого? Щото той е продуцентът, нали.) Както и да е - ролята на Мария взела Моника Белучи. Драгомира, да не се сърди, Мел все пак обезщетил с друга роля, създадена специално за нея - на куртизанка. В замяна на това, по думите й, "му станала най-близката приятелка на снимачната площадка", дори й подарил своя келтски кръст накрая. Докато снимала филма за живота си и мама, пак е с късмет, подкрепяна е от достоен италиански индустриалец на достойна възраст, който, колкото пъти гледал филма, дето ние не го видяхме, толкоз пъти плакал...

Всъщност Мишел се бори с живота и киното както може, да е жива и здрава. Симпатична ми е. Само че ми се ще да ви обърна внимание върху силата на изкуството. Познавам заможни, чевръсти люде. Те не се задоволяват с постигнатата материя, а искат и славата на големи творци. За тази цел са склонни да плащат на журналисти, на кинодейци, на журита...Плащат понякога



и на културна администрация.



Примерно могат да си позволят да закарат 40 човека делегация на една луксозна екскурзия до Италия. Това е силата на изкуството.

Дори се я представям картината - съвсем картинно. От едната страна делегацията - наши културни шефове и министри, на брой 40. От другата - лъчезарната, волева, богата, многоопитна Мишел. И ми е мило, защото ги е събрал не простият стремеж за аванта и суетата, а високата естетика. Толкова ми е мило, че леко се просълзявам. Дали от просълзяването, дали от друго, вече не мога да различа в представата си кое е делегацията, а кое - Мишел. Кой от коя страна е. Все култура. Все висоооко.