Началото на годината е тъкмо време за вечния въпрос "сега накъде?". Няма лошо да преосмисляме посоката, в която политиката насочва националното стопанство, но самият въпрос крие внушение, че нещо дотам не е наред, та трябва да правим поредно салто към нова илюзия. Все по-често се повтаря как "неолиберализмът се е провалил" и "трябва промяна". Въпросната "промяна" всеки сочи накъдето му изнася (или така си мисли). Лекомислено се приема, че политиката на кабинета е тъкмо "неолиберализъм" (което не е вярно) и че се е "провалила" (което не е доказано въпреки изобилните примери за грешки и неефективност). Мътилката почва от блудството с думите. Да вземем "неолиберализма". Тази реформистка икономическа политика
се асоциира с Вашингтонския консенсус,
дефиниран и поддържан от базираните в столицата на САЩ институции - Международния валутен фонд и Световната банка, модел за икономическа стабилизация. Той бе в основата на прехода на централно планираните икономики в Източна Европа към пазарно стопанство. Вашингтонският консенсус се свежда до десет принципа, формулирани от Джон Уилямсън: строга фискална политика с минимален дефицит, който се допуска само за да се финансира стабилизационната програма; пренасочване на публичните разходи от субсидии към стимулиращи растежа инвестиции в инфраструктура; разширяване на данъчната база, умерени данъчни ставки; пазарни, ниски, но реално положителни лихви; плаващ валутен курс; свободна външна търговия без защитни мита; свободно движение на капитал; приватизация на предприятията; дерегулация, но със стриктен надзор над финансовите институции; защита на правата на собственост; "финансиализация на капитала", т.е. пренасочване на контрола от частните към "институционални инвеститори" и от "фиксирани" към търгуеми капиталови инструменти. Този модел наложиха и на България стабилизационните програми преди 1997 г. Оттогава се движим постепенно, но постоянно
от неолиберална към "класическа" политика,
т.е. от Вашингтонския консенсус към класически либерален икономически модел. Този модел, типичен за "центристите" в Европа (либерали, християндемократи, "народни" партии), се основава на пазарна икономика, но силно регулирана и направлявана от държавата. Най-популярната му опаковка остава "социалното пазарно стопанство", за чийто автор се сочи германският християндемократ Лудвиг Ерхарт. ЕС приема социалното пазарно стопанство за своя политическа цел, но без да го дефинира: нещо като рекламен слоган. Как всяка страна ще постигне целта остава въпрос на вътрешна икономическа политика на страните - смес от различни количества социалистически, либерални и консервативни идеи. Макар че основните критики срещу "неолиберализма" идват отляво (икономистите нобелисти Джоузеф Стиглиц и Амартя Сен, лингвистът Ноам Чомски),
спорът днес е либерализъм или консерватизъм,
същият диспут, който в икономическата наука и политика се води от времето на Адам Смит досега. Всъщност няма рязка граница между либерални и консервативни възгледи. Те се градят върху общи принципи на икономическата свобода и пазарната икономика. Всеки човек едновременно изповядва както либерални, така и консервативни възгледи, дори ако сам се мисли за социалист. Странното е, че у нас най-често псуват "либералните икономисти" заради консервативния компонент в идеите им. Така става, защото повечето хора идея си нямат
кое е "либерално" и кое "консервативно"
в икономическата политика. Дори един умен човек, доктор по физика, преди седмица заяви как мразел либералите, пък той бил кейнсианец. По-либерал от лорд Кейнс трудно се намира. Разликата между либералните и консервативните идеи е деликатна, разделителният белег е отношението към държавата. Консервативни идеи са: минимална държава, минимум данъци, максимална свобода на личния избор. Либералите разчитат на сериозна намеса на държавата за регулиране на "несъвършенствата" на пазара и стимулиран растеж. Като говорят за "оптимално" облагане, либералите имат предвид относително високи данъци и съществено преразпределение, което да уравновеси социалните разлики и да даде равни възможности за всички. Ние, българите,
имаме нужда от здрава доза консерватизъм
Няма да имаме "добро" пазарно стопанство (капитализъм), докато мразим капиталистите ("богатите"). Илюзия е, че държавата може някому да "даде", освен ако вземе от друг. Всеки от нас може по-добре от държавата да реши как да харчи парите си. Частникът инвестира по-ефективно от държавата, защото харчи свои пари. Благосъстоянието се постига с разум, предприемчивост и яка работа, държавата помага, като преследва престъпници и гарантира ред. Сред консервативните ценности на първо място стои личността. Разумът и прагматизмът са задължителни за всяка промяна. Тази ценностна система трудно ще се наложи у нас, където всеки чака и настоява държавата "да му даде". В същото време съм убеден, че консерватизмът ни е дълбоко вроден и затова българите сме крайни индивидуалисти. Така оцеляваме от всякакви реформи и социални експерименти.
Сред консервативните ценности на първо място стои личността. Разумът и прагматизмът са задължителни за всяка промяна.
Честита Новата 2011, г-н Хърсев!
Златни думи.
Към коментара Ви бих добавил само, че Вашингтонските принципи се компрометираха най-вече защото не бяха спазвани в самия Вашингтон-град.