|
Николай Хайтов е роден в с. Яврово, Пловдивско, през 1919 г. Завършва Лесотехническия факултет в София през 1943 г. Първия си очерк печата в сп. "Септември" през 1954 г. През 1957 г. излиза първата му книга - "Съперници". Знаменитите "Диви разкази" се появяват през 1967 г. Скоро излезе петдесет и първото им издание - на китайски, като в тези издания влизат и 25-те превода на чужди езици с 34 задгранични издания.
Общият тираж на книгите му, издадени и преиздадени в България, надхвърля 4 млн. екземпляра.
От 1993 г. до 1999 г. е председател на Съюза на българските писатели. Академик, носител на орден "Стара планина".
-----------
- Вашето семейство празнуваше ли Великден преди 10 ноември 1989 г.?
- Естествено. Въпросът ви даже ме изненадва. Аз съм се радвал на червените яйца на този празник като дете, а онова, което човек е изживял и прочувствал в детството, остава в кръвта му до края на живота. Празниците и традициите навремето правеха от народа народ. В тях имаше и вяра, и човещина.
- Искате да кажете, че човещината намалява?
- Човещината се топи като пролетен сняг всеки ден и по всички краища на света под въздействието на неотразимите в момента масмедии.
- Какво е здравословното ви състояние - разбрахме, че наскоро сте били в болница?
- Миналата година, през май, се разбра, че страдам от анемия. Към нея се прибавиха и сърдечни смущения - настинах, докато бях в родното си село. Не отидох обаче на лекар и продължавах сутрин по час и половина да кося. Така се стигна до първото ми влизане в болница на 15 септември миналата година. Оправиха ме, доколкото беше възможно, а сега посещавам болницата заради анемията. Имам късмет, че болестта ми не е от най-тежките, позволява все още да поработвам и да се надявам.
- Вярвате ли, че има друг свят?
- Убеден съм от нещата, които ми се случиха тука, на земята, и особено - с една бадемова градина във Варна с три сухи дървета в нея, за които петричката пророчица узна в един сеанс с мъртвите и го разказа на жена ми. След това част от градината се падна в наследство на Жени (съпругата на Хайтов - б. р.) заедно с трите сухи бадема. А и не е само това, което говори, че в тоя Всемир нищо не се губи!
- Страхувате ли се от смъртта?
- Не...
---------
На тези мои години всеки нов ден е чиста аванта. Дар от Небето, от Вездесъщия. Освен това не е трудно човек да каже сбогом на променилия се около него свят. Близките ми си отидоха, селото ми си отиде, държавата ми - и тя си отиде. Трудно ми е повече да гледам гърчовете й, особено зомбирането и обезбългаряването на младото поколение.
-----------
- Какво е мнението ви за "конфликта" между Радичков и Антон Дончев по повод Нобеловата награда?
- Не мисля, че може в случая да се говори за конфликт. Те просто си пречат един на друг, но в случая това е неизбежно.
- Кое е най-тежкото обвинение, което сте чували за себе си?
- Много обвинения са ми приписвали. Обвинявали са ме в рязане на партизански глави, в сътрудничество с тайната полиция преди 9 септември, в легионерство, в саботажничество на горските планове, в крадене на чужди книги и идеи, във фашизъм, антисъветизъм и пр., и пр. Никое от тези обвинения не мога обаче да нарека "тежко", защото знаех, че това са инструменти за моето преследване. Изключение прави един-единствен, и то скорошен случай, свързан с последното общо събрание на Съюза на писателите, на което аз не успях да отида. На това събрание двама юнаци обявили, че аз съм пропилял имотите на съюза, докато съм бил негов председател. На такива работи съм навикнал и не се зачудих много, нито огорчих, но когато разтворих стенограмата от събранието и видях, че
---------
никой от присъстващите на събранието, сред тях и доста мои приятели, не се е повдигнал от стола си, за да възрази на господа ораторите - това ме срина! Идеше ми да си пръсна главата, че заради тези хора халосах 6 от най-хубавите години от живота си, за да спасявам съюза и неговите проклети имоти.
----------
Стана ми ясно, че да си даровит и да можеш да съчиняваш стихове и проза е едно, а съвсем друго е да имаш и характер. В нашата гилдия за голямо, преголямо съжаление най-дефицитни са характерите!
Това е моето последно засега огорчение в личен план, като изключим болката от разпадането на обществото ни.
- Коя е причината според вас за този разпад?
- Целенасоченото беззаконие, което хвърли обществото ни в хаос. С това започнаха и банковите обири, и приватизациите, и разрухата. Докато трае това беззаконие, никакъв напредък не може да се очаква.
- А коя е най-голямата похвала, която е стоплила сърцето ви?
- На хвалбите не вярвам, затова не съм и запомнил коя е най-голямата, но ако става дума за признание, това е, че една от книгите ми - "Диви разкази", има вече петдесет и първо издание. Този път - на китайски. В тези издания влизат и 25-те превода на чужди езици с 34 задгранични издания.
- По време на възродителния процес между другото имаше ли натиск върху вас да подмените турските имена на героите си в "Диви разкази" с български имена?
- Пловдивското издателство "Христо Г. Данов" преустанови печатането на седмото издание, доколкото си спомням, на "Диви разкази" и ми върна книгата, за да подменя турските имена. Отказах, разбира се, и написах едно писмо (пазя го и сега) до секретаря на ЦК проф. Стоян Михайлов. Попитах го няма ли да се наложи при това положение да прочистват и Йовков, и Вазов, и особено Захарий Стоянов, и няма ли това да ни направи за смях пред целия свят. Стоян Михайлов се намеси, за да отмени нареждането, дадено от отдела на Йовчо Киров.
- Кое е онова, което видяхте в Атон при посещението си там преди години, но което не влезе в пътеписа ви за това прочуто място?
- Ние, българите, сме били някога в Атон така твърдо, както в Рилския манастир. А сега сърбите, руснаците и особено гърците пак са си твърдо там, а нашето присъствие е призрачно. Имотите ни там са доста разпродадени, но главното е, че броят на монасите ни при моето ходене беше цифром и словом шест души, вкопчени в люта битка един с друг. Да ти се доплаче, като сравниш какво е било - какво е сега. И да се чудиш и маеш - с всичко ли, до което се допрем, става така?
- Като човек, който доста е изследвал живота на Левски, как мислите - в каква степен може да се счита, че въпреки че хвърля расото той продължава да спазва монашеските обети до смъртта си?
- Всичките си обети Левски без изключение е спазвал и на първо място обета да не докосва жена. Всички писания и приказки, които свързват Левски с една или друга любов, са чиста измислица на автори, които искаха да се забрави, че е бил и духовник.
-----------
Повечето автори, които писаха за Левски по времето на социализма, се опитваха да изградят неговия образ само като на революционер, не дори като най-обикновен борец за народна свобода. Левски няма нито една мръсотия или измяна в живота си.
---------
Върхът на неговия живот е съденето му в София, когато при всеобщото издайничество той не посочва нито един жив съзаклятник, макар да е бил по това време в пълно физическо изтощение.
- Какви нови книги да чакаме от вас?
- Всеки момент трябва да се появи последната ми засега книга за гроба на Левски (четвъртата подред), която представлява сборник с документи - писмени и фотосвидетелства, с мой коментар в подкрепа на версията, че този гроб е в олтара на софийската църква "Света Петка Самарджийска".
В предпечатна подготовка е сборник с пътеписи за посетените от мене в края на миналото столетие чужди страни.
- Как ще разтълкувате евангелската максима "Блажени нищите духом"?
- Тя е свързана с друга една библейска мъдрост: "Многото знание носи много печал". Нищите духом не търсят и не постигат голямо знание и затова са по-щастливи. Те не виждат, не подозират и - естествено - не изживяват дълбоките разочарования на по-осведомените. Освен това нищите духом умеят да се радват на дреболиите, на трошиците и това е второто им предимство, което ги прави по-щастливи от взискателните многознайковци.
- Въпреки лунния български пейзаж, въпреки мизерията в душите и в домовете на хората, въпреки изсечената гора все пак има ли нещо, което да ви е разсмяло напоследък до сълзи?
- Да ви кажа право, скоро не ми се е случвало подобно удоволствие - смях до сълзи. Сега напират понякога сълзи, но не от смях.